— Татко — каза аз, — защо не свалиш тези връзки от мен? Нарушава се кръвообращението ми. Знаеш, че можеш да ми се довериш.
— Скоро, скоро… всяко нещо с времето си. Почакай изцяло да мина на автопилот.
Колата продължаваше да набира височина; подсилена или не, тридесет хиляди не е малко за дуо, което при създаването си е било предназначено за семейни разходки.
— Изглежда си забравил — продължавах аз, — че бях с господарите дълго време. Зная кое как е и мога да ти дам честна дума…
Той се ухили.
— Не учи баща си как да прави деца. Ако те развържа, ти ще ме убиеш или ще се наложи аз да постъпя така с теб. А си ми нужен жив. Двамата с теб ни чакат големи дела, синко. Ние сме хитри, ловки, съобразителни; ние сме точно каквото е предписал чичо доктор.
Не отговорих. Той продължи:
— Като стана дума, че знаеш кое как е… Защо не ми каза, синко? Защо скри това от мен?
— Ъ?
— Не ми каза колко е хубаво. Нямах представа, че човек може да изпитва такова спокойствие и удовлетворение. Не съм бил така щастлив от години, откакто… — той сякаш се обърка, но продължи: — … откакто почина майка ти. Но това няма значение; сега е по-хубаво. Трябваше да ми кажеш.
Внезапно ме заля вълна на отвращение; забравих за играта, която играех.
— Може да не съм го виждал по този начин. Ти също би мислил другояче, стар глупако, ако нямаше на гърба си плужек, който мисли с твоя мозък и говори през устата ти!
— Спокойно, синко — внимателно каза той и — Господ да ми е на помощ! — аз действително се успокоих. — Скоро ще мислиш като мен. Повярвай ми, точно затова сме били създадени; това е нашата съдба. Човечеството е разделено в междуособни войни. Господарите ще го обединят.
Помислих си, че вероятно има и такива умници, които са готови да продадат душата си в замяна на обещание за мир и спокойствие. Но не го казах на глас.
— Няма да чакаш още много — каза внезапно Стария, като погледна таблото и направи някои последни донастройки. — Вече сме на автопилот. Следваща спирка: Юкатан. А сега на работа. — Той стана от креслото и коленичи в тясното пространство до мен. — За всеки случай — каза, докато затягаше предпазния колан около кръста ми.
Вдигнах рязко коляно и го ударих по лицето.
Той се оттегли назад и ме погледна. Не беше ядосан.
— Палаво момче, палаво. Бих могъл да се обидя, но господарите са над тези условности. А сега бъди послушен той се върна до мен и провери връзката на ръцете и краката ми. От носа му течеше кръв, но той дори не си направи труда да я избърше. — Така е добре. Бъди търпелив; това няма да трае дълго.
Върна се на своето кресло, седна в него и се наведе напред, подпрял лакти на коленете си. Така много добре виждах господаря му.
В следващите няколко минути не се случи нищо. Единственото, за което мислех, бе как да се развържа. Стария изглеждаше заспал, но подозирах, че може и да се преструва.
Изведнъж по средата на твърдата рогова обвивка на паразита се появи една линия и започна да се разширява пред очите ми. Скоро вече виждах отвратителното, полупрозрачно тяло на гадната твар. Пространството между двете половини се разшири… и аз най-после разбрах, че плужекът се делеше, смучейки плът и жизнени сили от тялото на баща ми, за да създаде свое копие.
Другото, което разбрах и което ме ужаси, бе, че разполагах с не повече от пет минути собствен, личен живот. Новият ми господар се раждаше в момента и скоро щеше да бъде готов да ме възседне.
Ако беше възможно човек да разкъса връзките, с които бях завързан, аз щях да успея. Положих всички усилия, но възможностите на плътта са ограничени. Стария не обръщаше внимание на моите напъни. Предполагам, че не е бил в съзнание — плужекът сигурно го бе оставил без управление, докато бе зает с деленето си. Или просто му бе подал заповед за обездвижване. Както и да е, Стария не помръдна.
Когато вече се бях отказал от опитите да се освободя, изтощен и сигурен, че няма да успея, погледнах плужека и видях на гърба му сребристата линия — сигурен признак, че деленето ей сега ще приключи. Точно това ме накара да помисля за друго решение, доколкото обърканият ми мозък можеше да мисли.
Ръцете ми бяха вързани една за друга зад гърба, а краката долу, при глезените; освен това бях стегнат през кръста за креслото с предпазния колан. Но краката ми бяха свободни, в смисъл, че можех да ги движа заедно от кръста надолу. Вдигнах ги високо и ги стоварих върху контролното табло… в следствие на което се включиха всички стартови ракетни ускорители.
А това прави доста „g“. Не мога да кажа точно колко, защото не зная колко ускорители са били останали на колата в този момент, но при всички случаи доста. И двамата бяхме притиснати към облегалките на креслата, татко много по-силно, защото аз и без това бях закопчан с предпазния колан. Когато той бе хвърлен назад, плужекът на гърба му, гол и беззащитен, се оказа между чука и наковалнята.