И буквално се разхвърча на части.
Татко изпадна в състоянието на спазъм на всички мускули, което бях виждал вече три пъти. Той падна върху контролното табло с изкривено в ужасна гримаса лице и шаващи пръсти.
Колата рязко се гмурна надолу.
Седях и гледах как падаме, ако това можеше да се нарече седене — по-скоро висях на предпазния колан. Ако татко не беше потрошил почти цялото контролно табло, падайки върху него, можеше и да успея да направя нещо, макар и с вързаните си крака. Опитах се, но безуспешно. Колата вече не се подчиняваше.
Висотомерът не си губеше времето. Още преди да успея да го погледна, бяхме паднали на единадесет хиляди фута. После девет… седем… шест — докато навлязохме в последната миля.
На хиляда и петстотин фута височина се изстреляха ракетните забавители на носа, един по един. Всеки път коланът се врязваше в корема ми. Мислех, че колата ще успее да кацне гладко, макар да бях видял състоянието на контролното табло.
Все още се надявах, че ще се спасим, когато се блъснахме.
Първото, което усетих, щом дойдох на себе си, бе някакво слабо полюшване. То ме дразнеше и исках да престане, защото и най-слабото помръдване ми причиняваше непоносима болка. Успях да отворя едното око — другото не се подчини — и тъпо се огледах, търсейки източника на полюшването.
Над главата си видях пода на колата, но мина доста време, докато го възприема като такъв. Започвах да се досещам кой съм, къде се намирам и какво се бе случило. Спомних си падането и удара… и разбрах, че бяхме паднали не върху твърда земя, а на вода — може би в Мексиканския залив. Това не ме интересуваше.
Мисълта за баща ми ме доведе до отчаяние.
Скъсаният предпазен колан висеше над главата ми. Ръцете и краката ми все още бяха завързани. Едната ми ръка бе счупена, едното око затворено и дробовете ме боляха при дишане. Престанах да правя сметка на нараняванията си. Татко го нямаше върху кормилото, което ме учуди. С болезнени усилия успях да завъртя глава и огледах останалата част от колата със здравото си око. Той беше близо до мен, на не повече от три фута. Беше покрит с кръв и неподвижен и реших, че е умрял. Мисля, че ми отне поне половин час да допълзя до него.
Лежах с лице до неговото, почти буза до буза. Не можех да видя признаци на живот у него, а и неестественото положение на тялото му не даваше основание да мисля, че е жив.
— Татко — изстенах аз. После изкрещях: — Татко!
Клепачите му трепнаха.
— Здравей, синко — прошепна той. — Благодаря момчето ми… гласът му замря.
Исках да го раздрусам, но всичко, което успях да направя бе да извикам:
— Татко! Събуди се! Жив си, нали?
Той отново заговори и всяка дума му причиняваше силна болка:
— Майка ти… помоли да ти предам… че се… гордее с теб… — гласът му отново замря, а дишането му стана неравно и хрипливо.
— Татко — заплаках аз, — не умирай. Не мога без теб.
Очите му се отвориха и той каза:
— Ще можеш, синко, ще можеш — последва пауза и след това той с труд произнесе: „Боли ме“ и отново затвори очи.
Виках и крещях, но той не дойде в съзнание. След малко легнах до него и оставих сълзите си да се смесят с кръвта и мръсотията.
XXXV
А сега ще прочистим Титан!
Всички ние, които участваме в експедицията, написахме такива доклади. Ако не се върнем, те ще бъдат нашето завещание към човечеството; в тях е всичко, което знаем за паразитите — как действат и как трябва да се пазим от тях. Защото Кели се оказа прав: не може да има връщане назад. Въпреки успеха на операция „Милосърдие“, няма начин да бъдем сигурни, че на Земята не е останал нито един титанец. Дори миналата седмица в Юкон е била застреляна мечка с паразит на гърба.
Хората ще трябва да бъдат внимателни по всяко време, особено след двадесет и пет години, ако вместо нас се завърнат техните летящи чинии. Не знаем защо титанските чудовища спазват двадесет и пет годишния цикъл на сатурнианската „година“, но го правят. Вероятно причината е много елементарна; самите ние имаме много цикли, които съответстват на земната година. Надяваме се те да са активни само през един малък период от тяхната „година“; ако се окаже така, операция „Възмездие“ ще протече без всякакви проблеми. Но не разчитаме на това. Аз отивам — помогни ни, Господи! — като специалист по приложна екзопсихология, но също и като войник, както всички останали — от свещеника до готвача. Смятаме да покажем на тези плужеци, че са направили фатална грешка, като са се захванали с най-здравата, коварна, опасна, непокорна и най-способна форма на живот в тази част на галактиката; същества, които могат да бъдат убити, но не и поробени.