Мери замлъкна, но не и Стария.
— По дяволите, Том — при тези думи потръпнах: човек не говори така с президента. Познаваме се още от времето, когато ти беше сенатор, а аз — шеф на екипа ти за разследвания. Знаеш, че не бих ти поднесъл тази приказка за деца, ако фактите имаха някакво друго обяснение. Ами космическия кораб? Какво е имало в него? Защо не можах дори да се доближа до мястото, където е кацнал? — той извади снимката, направена от Космическата станция „Бета“ и я тикна под носа на президента.
Президентът не изглеждаше особено впечатлен.
— А, да, факти. Андрю, двамата с теб имаме силен афинитет към фактите. Но аз разполагам и с други източници на информация, освен твоя отдел. Тази снимка, например. Когато телефонира, ти я изтъкна като мощен аргумент. А границите и пределите на фермата на Маклейн, регистрирани в местния съд, съвпадат с триангулираните географска ширина и дължина на обекта на снимката. — Президентът погледна Стария в очите. — Веднъж се загубих в собствения си квартал, Андрю. А ти не си отрасъл край Гринел, Айова.
— Том…
— Да, Андрю?
— Нали не си отишъл лично да провериш онези съдебни регистри?
— Не, разбира се.
— Слава Богу… в противен случай щеше да носиш на гърба си три фунта пулсираща тапиока — и тогава Господ да е на помощ на Съединените щати! Бъди сигурен в следното: съдебният чиновник, агентът или когото там си изпратил да проверява, е станал жертва на тези твари на момента. Да, а също и шефът на полицията в Де Мойн, редакторите на вестниците наоколо, диспечерите от „Управление на движението“, ченгетата — всички ключови длъжности. Том, не зная срещу какво сме изправени, но те явно знаят какво представляваме ние и завладяват нервните клетки на обществения ни организъм, преди истината да може да стигне до главния мозък — или я опровергават с лъжа, както направи Барнз… Господин президент, трябва да наложите незабавно строга карантина на района. Нямаме друг изход!
— Барнз… — каза меко президентът. — Андрю, надявах се да ти спестя това, но… — той натисна едно копче на бюрото си и заговори:
— Дайте ми студиото на стереовизията в Де Мойн. Кабинетът на директора.
След малко един екран на бюрото присветна. Президентът натисна друго копче и на стената се появи голям екран. Той показваше кабинета, който бяхме напуснали преди няколко часа. В него стоеше един човек, който се приближи и запълни почти целия екран. Беше Барнз.
Или негов близнак. Когато убия някого, не очаквам от него да възкръсне. Бях доста учуден, но все още вярвах в себе си — и в своя бластер.
Човекът каза:
— Търсили сте ме, господин президент? — прозвуча, сякаш е объркан от тази чест.
— Да, благодаря ви. Мистър Барнз, познавате ли тези хора?
Той изглеждаше изненадан.
— Боя се, че не. Трябва ли да ги познавам?
— Кажи му да извика подчинените си — намеси се Стария.
Президентът се учуди, но го направи. Те се скупчиха в кабинета; бяха предимно момичета и успях да разпозная секретарката, която преди беше в стаята пред кабинета. Една от тях изписка:
— О-о-о, вижте — това е президентът!
Никоя от тях не ни позна — което не беше за учудване, що се отнася до мен и до Стария, но Мери изглеждаше почти по същия начин, както и тогава, а съм готов да се обзаложа, че коя да е жена би я запомнила — поне от завист.
Направи ми впечатление, че те всички бяха със закръглени рамене.
Президентът ни освободи. Преди това сложи ръка на рамото на Стария и му каза:
— Наистина, Андрю, светът все още не пропада. Криво-ляво, караме я някак.
Десет минути по-късно стояхме на платформа „Рок Крийк“ и вятърът духаше в лицата ни. Стария изглеждаше смален и наистина стар.
— А сега, шефе?
— Ъ? За вас двамата, нищо. Свободни сте до повикване.
— Бих искал да хвърля още едно око на кабинета на Барнз.
— Стой далеч от Айова. Това е заповед.
— М-м-м, а какво смяташ да предприемеш, ако смея да запитам?
— Ще отида във Флорида, ще се търкалям по плажовете и ще чакам светът да отиде по дяволите. Ако имаш капка ум, и ти ще направиш същото. Разполагаме с дяволски малко време.
Той се изпъна и тръгна нанякъде. Обърнах се да видя Мери, но нея я нямаше. Огледах се наоколо. Тя явно беше изчезнала. Настигнах Стария.
— Шефе, извинявай за момент. Къде отиде Мери?
— Знам ли? Нали я освободих. Не ме занимавай с глупости.
Помислих дали да не й се обадя по линията за връзка на Отдела, но не знаех нито истинското име, нито личния код или идентификационния й номер. Мислих и да се опитам да я опиша на оператора, но това си беше чиста глупост. Само в архивите на „Козметика“ знаят истинския външен вид на агентите — а от там не биха ми казали. Единственото, което знаех, бе, че тя на два пъти е била червенокоса — и че според мен беше жена, „за каквато мъжете водят войни“. Опитайте се да обясните това по телефона!