Брайън Хейг
Кукловодът
На Лиса, Брайън, Патрик, Дони и Ани
1
Двама едри намръщени военни полицаи вкараха в стаята затворника, блъснаха го на един стол и веднага започнаха да закопчават белезниците му за масата. Тя беше здраво закрепена за пода, който беше здраво закрепен за сградата на затвора и тъй нататък.
— Момчета, излишно е — помолих настойчиво, но любезно.
Те хладно пропуснаха думите ми покрай ушите си.
— Вижте, това е абсурдно — казах с малко повече възмущение. — Смятате ли, че е възможно да се измъкне оттук, какво остава да направи и две крачки извън затвора, без да го разпознаят на мига?
Говорех колкото да се намирам на работа — по-скоро за да впечатля затворника, а не пазачите. Адвокат съм все пак. Подобни прийоми не са ми чужди.
Сержантът пъхна ключа от белезниците в джоба си и се обърна към мен.
— Не давайте на затворника нищо. Никакви химикалки, моливи, остри предмети. Почукайте на вратата, когато свършите.
Изгледа ме по-продължително от необходимото — жест, който трябваше да ми покаже, че не одобрява нито мен, нито работата ми в конкретния случай. Бях склонен да се съглася с него, поне по отношение на второто.
И аз го изгледах студено.
— Разбрано, сержант.
Военните полицаи излязоха от стаята, а аз се обърнах да огледам затворника. Бяха изминали повече от десет години, но промени почти не се забелязваха — косата му ми се видя малко по-прошарена, но все още беше удивително хубав мъж, с онези изсечени черти, тъмна коса и дълбоки очи, които някои жени намират за привлекателни. Атлетичното му тяло беше поомекнало, но широките плещи и тънкият кръст бяха почти непокътнати. Открай време висеше по фитнес залите.
В психическо отношение обаче беше развалина. Раменете му бяха прегърбени, брадичката му беше отпусната на гърдите, а ръцете му висяха отстрани. Нищо чудно, че му бяха взели връзките на обувките и колана.
Наведох се и го стиснах за рамото.
— Бил, погледни ме.
Никаква реакция.
— По дяволите, Били — казах по-остро. — Аз съм Шон Дръмънд. Стегни се и ме погледни.
Дори не помръдна. Явно грубото отношение не успяваше да пробие стената на депресията — може би трябваше да опитам с по-сърдечен и дружелюбен тон.
— Били, чуй ме — казах, — Мери ми се обади в деня след арестуването ти и ме помоли веднага да дойда тук. Каза, че си искал аз да те представлявам.
„Тук“ беше военният затвор, забутан в покрайнините на Форт Левънуърт в щата Канзас.
„Мери“ беше негова съпруга от тринайсет години, а човекът пред мен беше бригаден генерал Уилям Т. Морисън, съвсем доскоро заемал поста военен аташе в московското ни посолство.
„Денят след арестуването“ му беше преди две дълги неприятни денонощия, а въпросното арестуване продължаваше да се излъчва по Си Ен Ен — армейски генерал с изумено и разгневено изражение, обграден от агенти на ФБР с бронежилетки, които го изблъскваха през задния вход на московското посолство. Оттогава вестниците бяха успели да публикуват безброй статии, описващи го като противен негодник. Ако информацията им беше вярна, седях срещу най-чудовищния предател от времето на… ами срещу най-чудовищния предател изобщо.
— Как е тя? — измърмори той.
— Вчера пристигна от Москва. При баща си е.
В отговор получих вяло кимване, така че продължих:
— Децата са добре. Баща й има някаква връзка в академията „Сидуъл Френдс“, частно училище за деца от видни семейства. Надяват се да ги запишат.
Мисълта за съпругата и децата му би трябвало да помогне, нали така? Беше заключен в изолираното крило със специална охрана и не му се разрешаваше никакъв контакт с външния свят: никакви обаждания по телефона, писма, бележки. Според властите това трябваше да му попречи да предаде допълнителна информация или да получи тайни сигнали от руските си контакти. Разбира се, освен това скрито се надяваха гладът за общуване да му развърже езика, когато дойде време за разпит.
Кръстосах крака и опитах отново:
— Бил, нека да разсъждаваме логично. Това са страшно тежки обвинения. Вярно е, че печеля повечето си дела, но има много адвокати, които са по-добри от мен. Ще ти посоча някои, ако предпочиташ.
Вместо отговор той размърда крака. Какво си мислеше изобщо?
На първо място, трябваше да се чуди защо не го баламосвам като за световно. Повечето колеги в моето положение щяха да ръкомахат, да се перчат и да го умоляват да им повери защитата си.
Той беше кристалната мечта на всеки адвокат. Според вас колко генерали влизат в съда по обвинение в държавна измяна? Всъщност бях проверил, преди да взема самолета — Бенедикт Арнолд беше последният, а не забравяйте, че той успя да избяга в Англия, преди да го осъдят, така че никой не намаза от неговото дело.