Свърших с най-важните пасажи и вдигнах очи.
— Е? — каза Катрина.
— Какво „е“?
— Сега вярваш ли на Алекси?
Завъртях очи към тавана.
— Не. Това, че президентът е произнесъл особено безвкусна реч, не доказва нищо.
Тя ядосано размаха пръст из кабинета ми, като сочеше сейфовете.
— Имаш ли друг шанс да отървеш Морисън?
— В момента планирам защитата. Обвинението на Голдън не е толкова сигурно, колкото си мислехме. Всъщност няма доказателства, че Морисън е дал тези документи на руснаците. А ако не може да докаже държавната измяна, не може да докаже и убийството. Свързани са.
— Шегуваш се, нали?
— Не, не се шегувам.
— Виждал ли си списъка на свидетелите?
— Разбира се, че не.
— Значи не се притесняваш за него, а?
— За какво намекваш?
Така де, липсата на списък на свидетелите, докато все още се подготвяхме за предварителното изслушване, се разбираше от само себе си. Еди и аз нямаше да си разменим списъците, докато не започнеше истинският процес.
— Ами ако жена му свидетелства? Ако Мери каже: „Да, съпругът ми е предател. Аз живях с него, наблюдавах го, виждах отчуждението му, подозрителните му действия и необяснимите му отсъствия, докато се е срещал с руските си контакти“?
— Няма да стане.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. Тя е защитена от закона и няма нужда да свидетелства срещу собствения си съпруг. Познавам я. Никога няма да участва в линчуването на мъжа си. Децата им никога няма да й простят.
— Същите деца, които не знаят, че баща им е в затвора? Ало, чуваме ли се?
Започваше да ми писва от тази жена.
— Мери няма да свидетелства — отсякох аз.
— Вече си специалист по жените, така ли?
— Вероятно не, но познавам Мери.
— Ти сам каза, че е знаела за изневерите в Москва — продължи тя. — Извади си главата от пясъка. Всяка жена ще иска да отмъсти.
— Снощи го обсъдихме. Тя го е приела. Свикнала е с положението.
— Не се заблуждавай. Пропускаш последния си шанс да докажеш, че Морисън е невинен.
— Виж, Катрина, ЦРУ е наблюдавало района като ястреб и не вярва, че тази организация съществува. Ако повдигна въпроса в съда, Еди ще ми отреже топките. Имам един ден, преди да изтече срокът за сделката. Какво точно искаш да направя?
Лицето й се стегна още повече.
— Прояви съмнение заради Алекси. Говори с ЦРУ и ФБР. И престани да слагаш Мери на пиедестал. Съпругът й е изневерявал.
Започнах да клатя глава още преди да свърши. Тя ме погледна в очите и аз разбрах какво се кани да каже. Имах част от секундата, за да го предотвратя, но се отказах.
— Или си намери нов помощник — каза неуверено тя, сякаш това беше блъф, до който не искаше да прибягва.
— Приема се — отвърнах.
Катрина отметна глава, като отначало изглеждаше изненадана, после объркана и накрая се реши. Обърна се и си тръгна, без да каже нито дума, като внимателно затвори вратата зад гърба си — аз нямаше да направя точно така, но всички си имаме недостатъци.
Не ми хареса как свърши тази история, но вече нямах желание да споря с нея. В такива случаи постоянно попадаш в задънена улица и колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-добре. А, нека се отбележи, нямах много време за губене.
Както и да е, приключих с това и започнах да разглеждам купчините книжа, които беше оставил Еди, като търсех улики. Опитвах се да се съсредоточа, но нищо не се получи, така че в пет следобед се обадих на Мери и си тръгнах.
Черното порше го нямаше, когато паркирах двайсет минути по-късно. Застанах на входа и позвъних. Мери отвори веднага, сякаш беше чакала на вратата. Беше облечена като за световно с къса пола и блуза с дълбоко деколте. Пристъпи навън, прегърна ме силно и ме целуна.
— Радвам се, че дойде — каза. — Съвсем самичка съм. Имам нужда от добра компания.
— Какво, няма ли ги децата?
— Тази сутрин ги изпратих за месец в едно ранчо в щата Уайоминг. Започнаха да полудяват в тази къща. Дядо им също спря да ги харесва, особено след като Джейми счупи една ваза от времето на династията Мин с футболна топка.
— Ваза от династията Мин? Истинска?
— Шейсет хиляди долара оригинален китайски порцелан.
Засмях се.
— Знаех си, че това момче е родено за велики дела. Иска ми се да бях тук.
Тя също се засмя.
— Не, не ти се иска. Наистина.
Погледнах над рамото й.
— А Хоумър? Не се крие зад вратата с нож в ръка, нали?
— Отиде на някакво представяне в Кенеди Сентър и няма да се върне до късно. Съжалявам. Знам колко си допадате.
— Провали ми вечерта.