Тя ме хвана за ръката и ме задърпа навътре.
— Хайде, влизай. Трябва ми силно питие, а както изглежда, и на теб.
Дръпнах се.
— Не съм сигурен, че идеята е добра.
— Баща ми има една специална бутилка уиски „Гленфидих“. Пази я от трийсет години и не желае да я отвори, все едно вътре има течно злато.
Е, как можех да откажа?
Заведе ме в дневната, където в една камина с размерите на камион гореше силен огън. Лампите в стаята бяха загасени и единственото осветление идваше от подскачащите пламъци. Тя си направи „Гимлет“ с водка и наля на мен едно голямо уиски, после седнахме на канапето от кафява кожа пред огъня. Насладих се на първата глътка и пресметнах, че струва около двеста долара. Хоумър нямаше да фалира от това, но поне щеше да ме запомни.
След като дълго гледахме огъня, Мери каза:
— Шон, трябва да ти кажа нещо. Независимо как свърши всичко това, ще се разведа с Бил. Не знам защо не го направих по-рано. Имахме ужасен брак.
Кимнах, защото и двамата знаехме, че от мен не се очаква коментар или съчувствие. Той ми беше клиент, тя — бивша приятелка. Ролята ми в сценария беше да приема новината стоически.
Тя отново отпи от чашата си.
— Двамата с Бил не сме правили секс от две години.
— Брей, две години. Доста дълго време — отвърнах неловко, защото, ако трябваше да се избере най-опасната тема за разговор между нас двамата в тази голяма къща, тя беше точно тази. — Ако това може да те успокои, в последно време той също не прави секс с никого.
Тя се загледа в чашата си и каза:
— За него знам. Ами ти?
— Какво?
Тя вдигна очи към мен.
— Имаш ли си приятелка? Катрина може би?
— О, не. Нашите отношения са професионални… всъщност бяха, защото тя напусна днес.
— Лошо. Изглеждаше много приятна.
Кое беше лошо? Че не ми е гадже или че вече не беше в отбора?
Тя се подпря на облегалката на канапето и вдигна краката си върху него, като изкусително ги протегна към мен. Засмя се.
— Помниш ли онази седмица, когато баща ми го нямаше и двамата останахме тук?
— В този древен мавзолей? Наистина ли?
Тя леко ме ритна в ребрата.
— Не се прави на ударен.
— Помня.
— А аз ти скрих дрехите и те накарах да ходиш гол цели два дни?
— Не бях гол. Бях се загърнал с кърпа.
— За лице, доколкото си спомням.
— Същото е.
— Не и когато я носиш на главата си.
— Е, аз съм притеснителен.
— А на втората сутрин седяхме точно в тази стая, на това канапе, и влезе прислужничката Консуела.
Все едно можех да забравя.
Кракът й падна в скута ми и тя започна да се смее.
— Ти тичаше наоколо като луд и търсеше възглавница, за да се прикриеш.
— Баща ти трябва да купи по-големи възглавници.
Тя се засмя, после двамата поседяхме и погледахме огъня още малко. Мери очевидно използваше възможността, за да ми каже нещо. Всъщност две неща — едното дискретно, а другото не. Второто очевидно беше новината за развода. По-неясното съобщение беше това, че може би ще има нужда от подкрепа след него, а аз вече бях вкарал няколко гола, така да се каже, значи имах добри шансове. Замислих се върху това.
Добрият ми приятел господин Палавник също се замисли и застана на стартова позиция, като изчакваше другият ми мозък да го настигне.
— Разпитаха ли те вече? — попитах най-сетне.
— Какво?
— Разпитаха ли те вече, Мери? Накараха ли те да говориш с агент на ЦРУ, който да запише твоята версия?
— Не — каза тя объркано, с нещо като „Ей, тъпако, разваляш момента“.
— Намери ли си адвокат?
— Все още не съм си избрала.
Откъснах поглед от огъня.
— Мери? Защо още не са те разпитали?
— Не знам. Предполагам, че са били твърде заети да разчистват всичко останало.
— Аха. А защо още не те дават по новините? Това е неустоима сензация. Човек би си помислил, че ще се разчуе.
Тя ме погледна. В светлината на огъня беше по-красива от всякога, отблясъците играеха по изящните й черти и хвърляха искри в сините й очи. Господин Палавник започваше да се дразни от поведението ми.
— Очаквах го — отвърна тя. — Всеки ден си купувам вестник на път за офиса и със страх гледам заглавията. Предполагам, че съм извадила късмет.
— Глупости — казах.
Меко, но го казах.
— Какво?
— Ти си помогнала да го хванат в капана.
Тя дори не помръдна.
— Защо мислиш така?
Най-важното нещо в този отговор беше фактът, че не каза: „Не е вярно.“ Оставих чашата си на масата.
— Накараха ли те да свидетелстваш? — попитах.
Неин ред беше да се извърне и да се загледа в огъня.
— Накараха ли те? — повторих по-остро. — Рано или късно ще получа списъка на свидетелите от Голдън. Рано или късно ще знам. Кажи ми сега.