— Естествено, че те помня. Военният адвокат, нали? А по новините казаха, че защитаваш Морисън.
— Същият Дръмънд. Трябва да се срещнем — насаме.
— Да си припомним старите времена, а? Нямам нищо против, братче, но съм зает до края на седмицата. Става ли следващия четвъртък?
— А става ли някъде близо до твоя офис след четирийсет и пет минути? Тази сутрин убих трима души и трябва да си поговоря с някого за това.
— Има ли причина да не се срещнем в кабинета ми? — попита той, внезапно разтревожен.
— Да, не искам да ме застреля някой снайперист, докато влизам през парадния вход на централата. Знам, че звуча като параноик, но трябва да ми повярваш, имам сериозна причина. Обаждам се на теб, Джими, защото ти имам доверие.
— На главната улица в Джорджтаун има книжарница на „Барне енд Ноубъл“, в която има кафене. Искаш ли там? — попита той без особен ентусиазъм.
— След четирийсет и пет минути ще бъда там — казах и затворих, преди да е размислил.
До този момент се бях държал неописуемо глупаво. Играех на пясъчника на чуждите деца и само аз бях толкова сляп да не видя, че не ми е там мястото. Всички ме бяха предупредили: собственият ми клиент, Мери, Алекси. Но покаченото ми либидо заглушаваше всякакви предупреждения. Без малко да успея да унищожа и себе си, и Катрина.
Някой не пестеше средства, за да докаже доколко са ограничени възможностите ми.
32
Джими не изглеждаше особено впечатляващо — светлокафява кожа, среден на ръст, с нормално телосложение и невзрачна физиономия. Незабележителната му външност даваше добра представа и за душевността му, защото дори в най-добрите си дни той беше по-скоро посредствен.
Отпиваше от голяма чаша кафе „Старбъкс“ и разглеждаше книгите в историческата секция, когато двамата с Катрина застанахме до него.
Потупах го по рамото.
— Здрасти, Джими. Това е помощничката ми Катрина Мазорски.
Той рязко се завъртя, кимна и ме изгледа разтревожено.
— Какви са тези три убийства сутринта? — прошепна веднага. — Какво става?
— Между осем и десет тази сутрин някой се опита да организира две убийства. Двама бандити ме нападнаха на паркинга пред моя блок, а някакъв фалшив бездомник се опита да заколи Катрина с касапски нож, докато отиваше към колата си.
Той ме изгледа внимателно, за да види дали не се шегувам, и очевидно стигна до извода, че не е така.
— Това не е по моята част, Шон — каза. — Аз се занимавам с финанси. Пране на пари и банкови измами, а не убийства или шпионаж.
— Да, но аз те познавам, така че ти вярвам.
— А има ли причина да не вярваш на останалите в Бюрото? — попита той с подходяща подозрителност.
— Докато работех по защитата на моя клиент, открих, че вероятно някъде в нашето правителство има шпионин. Някъде много нависоко — предател с изключителни възможности. Не твърдя, че Морисън не е предател — не знам дали не е така. Казвам, че има още един, и затова някой се опита да ни убие.
Джими клатеше глава.
— И този шпионин работи за руснаците?
— Точно така.
— А как точно се опитаха да ви убият? — попита той.
— Моето беше нагласено като въоръжен обир, при който се е стигнало до убийство. Но нападателите се издадоха, така че аз, ами, аз ги убих. Човекът, който се опита да очисти Катрина, не очакваше да се появя.
— И ти уби и него?
— Нямаше как. Втурна се насреща й с касапски нож.
Той кимна, а от околните пътеки към нас внезапно се втурнаха шестима мъже и жени. Преди аз или Катрина да успеем да направим нещо, Джими вече държеше пистолет, някой закопчаваше ръцете ни с белезници, друг ни четеше правата, а всички заедно тъпчеха по достойнството ни.
Започнах да ругая Джими, който очевидно носеше скрит радиопредавател, и той вдигна ръка.
— Успокой се, Дръмънд. Аз съм федерален агент. Когато ми каза, че си убил трима души тази сутрин, трябваше да съобщя на шефа си. Ти не ми остави друг избор.
Очевидно не трябваше да става така. Във филмите хората в отчаяно положение като мен се обаждат на някой стар приятел, а старият приятел уважава старото им приятелство, запазва тайната им и оправя нещата. Или тези филми са пълна глупост, или бях надценил популярността си.
Двамата с Катрина постъпихме като истински адвокати, т.е. не си отворихме устата за фактите, но аз вече бях прекосил моя Рубикон, защото Джими беше записал самопризнанията ми за убийството на трима души. Бурята се задаваше на хоризонта.
След това отведоха мен и Катрина до два блестящи автомобила „Форд“, модел „Краун Виктория“, спрени пред книжарницата, а наоколо се събра тълпа от зяпачи, за да гледат как се прави истински арест. Лично за мен преживяването беше ново и невероятно неудобно — да ме влачат пред хората като обикновен престъпник. Вкараха Катрина на задната седалка на едната кола, а мен натъпкаха в другата.