По пътя към подземния гараж под сградата на ФБР обмислих какви обвинения ще ми натресат: конспирация, убийство, бягство от местопрестъплението, укриване на доказателства. И това бяха само обвиненията, за които се сещах. Във ФБР и съда работят всякакви типове с огромно въображение и дипломи от престижни университети, които са просто гениални в измислянето на обвинения. Несъмнено щяха да се справят по-добре от мен.
Спряхме в подземния гараж и се качихме с асансьора в залата за разпити на петия етаж. Джими остана при нас, докато дойде още един тип. Приличаше на невестулка, точно както трябва да изглежда един професионален водещ на разпити — с дълго и слабо лице, безизразни очи с тежки клепачи и уста без никакви бръчки, сякаш никога не се усмихваше, не се мръщеше и не изпитваше оргазъм. Вървеше прегърбен, с издадена брадичка и дълъг като човка нос, който подозрително душеше въздуха.
Седна пред мен и се представи:
— Специален агент Майкълс. Трябва ли да ви прочета правата?
През това време мръсният предател Белафонте се подпря на стената. Не се иска гениалност, за да разберете защо остана в стаята. Вече му бях направил пълни самопризнания и присъствието му трябваше да ми напомня, че след като съм издал най-важното, няма защо да спестявам и подробностите.
Поклатих глава.
— Направиха го вече.
Той се наведе към мен, сякаш това беше някакъв мелодраматичен момент.
— Имаме запис, на който казваш, че си убил един човек във Вашингтон и двама души на паркинга пред апартамента си рано тази сутрин.
— Вярно е — признах, тъй като ми се стори адски глупаво да отричам предишните си признания.
Той се облегна и се поглади по брадичката.
— Но освен това имаме малък проблем. Технически погледнато, не ние имахме проблем, а само аз, при това не малък, а огромен.
— Знам — казах.
— Проблемът, Дръмънд — продължи той с равен и сух глас, — е в това, че никой не е съобщил за никакви убийства. Освен ако не броим една жена, която е бутната от перона на метрото на Четиринайсета улица. Но вашингтонската полиция вече хвана извършителя. Или смяташ да си припишеш и това убийство?
— Какво говориш?
— Точно това, което ти казах, Дръмънд. До твоя блок не са открити никакви трупове. Нито пък в близост до апартамента на мис Мазорски. Така че какво става тук, по дяволите?
— Това е невъзможно. Тази сутрин полицията дойде в моя дом. Разпитва ме един детектив, който записа показанията ми.
Той кимаше, сякаш искаше да каже: „Продължавай, убеди ме.“
— Не се шегувам — казах. — Отидох до колата си и двама души се приближиха към мен с пистолет и нож. Трябваше да изглежда като обир, но не беше. Беше опит за убийство.
Той продължи да кима, но вече хапеше устни.
— А какво е станало с труповете? — попита, като се почеса отстрани по носа, сякаш искаше да каже: „Давай, добави и няколко нацистки шпиони, за да стане още по-интересно.“
— Откараха ги с линейка на общинската болница в Арлингтън. Гледах как натовариха труповете.
— По кое време?
— Малко преди осем.
Майкълс кимна на Белафонте, който също кимна в отговор и излезе.
— Кажи ми за второто нападение.
— Стана точно зад ъгъла на блока на мис Мазорски. Около девет и половина, може би десет. Тя отиваше към колата си, когато един човек, преоблечен като бездомник, я нападна с касапски нож.
— И ти го спря?
— На косъм. Всъщност тя го напръска със спрей, така че не виждаше известно време.
— А ти какво направи? Застреля го?
— Не. Намушках го.
Той продължаваше да клати глава и да почесва проклетия си нос, а на мен ми се искаше да се протегна през масата и да го зашлевя. Опитваше се да ме раздразни и макар че го знаех и разбрах, че не трябва да се поддавам на тази провокация, не можех да потисна емоциите си.
Поех си дълбоко въздух три пъти и се ухилих.
— Добре, умнико, имам изненада за теб.
— Обичам изненадите. Какво предлагаш?
Бръкнах в джоба си и извадих вярната си пластмасова химикалка, покрита със засъхнала кръв и малки парченца сиво вещество. Хвърлих я на масата между нас и обявих:
— Ето с тази химикалка го убих. Забих я в окото му.
Беше един от онези мигове, в които ти се иска да носиш фотоапарат. Той се вторачи в химикалката, но не я докосна — отчасти защото знаеше, че не трябва да оставя отпечатъци, и отчасти защото беше крайно отвратен.
Не можах да се въздържа:
— Според мен ти си на ход, специален агент Майкълс.
Вратата се отвори и влезе Джими Белафонте, мръсният му пор. Погледна към Майкълс и поклати глава.