— Какви са тези глупости, Белафонте? — обадих се. — Не бива да разговаряш с мен? Вече си проверил в полицията на Арлингтън и те са потвърдили, че не разследват двойно убийство? Това ли искаш да кажеш?
— Точно така — призна той, като отбягваше очите ми.
Добро решение, защото исках да го изпепеля с поглед.
— А в общинската морга в Арлингтън няма никакви трупове — добави.
— Много странно — казах по-скоро на себе си.
— Виж кръвта по химикалката — обърнах се към Майкълс. — Ако лъжа, чии са тази кръв и мозък?
Той се вторачи в химикалката.
— Ти ми кажи.
Беше мой ред да поклатя глава. Водещите разпити никога, никога не трябва да отстъпват контрола върху разговора. Изразът „ти ми кажи“ беше нескопосаният му опит да възстанови равновесието. Сега аз задавах въпросите, а в неговите учебници пишеше, че не се прави така.
— Те са на един човек, който беше нает да убие помощничката ми.
— А къде е тялото му?
— Откъде да знам, по дяволите? Избягахме, преди да е дошъл някой. Но ченгетата дойдоха на паркинга пред моя блок. Говорих с тях и видях линейката, а съм се занимавал с достатъчно много ченгета, за да различа фалшивите. Детективът се казваше… ох, по дяволите, не се сещам, но мога да го опиша.
Носът на Майкълс почти се заби в лицето ми.
— Няма нужда. Вече знаем как изглежда. Детектив на средна възраст с евтин костюм, който задаваше много въпроси, нали?
Потърках челото си. Борех се с изкушението да му обясня какъв голям тъпак е. Не беше лесно.
— Някой се опита да убие мен и мис Мазорски, защото искат да скрият нещо, което сме открили.
— И какво е то? — попита той и аз разбрах от тона му, че няма абсолютно никакъв шанс да повярва и на една моя дума, особено ако се придържах към невероятната истина.
Въпреки това реших да не обръщам внимание на опасенията си и отговорих:
— Открихме, че моят клиент Бил Морисън най-вероятно е натопен с фалшиво обвинение в държавна измяна. Разговаряхме с много хора и те ни запомниха, а сега някой иска да ни забравят.
— Аха — каза той разсеяно. — Да се върнем на тези хора, които си убил. Кои бяха те?
— Не знам.
— Не ги ли провери за документи? Не научи ли имената им?
— Казах, че не знам кои са.
— Но си казал на специален агент Белафонте, че знаеш повече.
— Ти слушаш ли ме изобщо?
Изражението му въобще не се промени.
— За кое — за тримата мъртъвци, които не съществуват?
Стиснах ръба на масата и го изгледах отровно.
— Майкълс, хайде да свалим картите. Те бяха професионални убийци.
— И телата им са изчезнали? Хайде, майоре, можеш и по-добре. Помогни ми. Убеди ме, че си убил трима души.
Майкълс и Белафонте се спогледаха и макар че не бях сигурен защо го направиха, ми се видя толкова характерно за тях и толкова високомерно, че се ядосах още повече.
— Ще ми предявите ли обвинение? — попитах.
— В момента обмисляме тази възможност — отвърна Майкълс вежливо, сякаш искаше да каже: „Виж, имам проблем, помогни ми да разбера какво точно престъпление си извършил.“
Изправих се.
— Седни — заповяда той.
— Няма. Ако нямате съдебно нареждане, аз си тръгвам.
Майкълс погледна към Белафонте, който погледна към мен. После ми каза много приятелски:
— Шон, може би трябва да ни разкажеш повече за опитите за убийство срещу теб и мис Мазорски. Какво е станало с труповете според теб?
Тръгнах към вратата, а Белафонте ми препречи пътя.
— Махни се от пътя ми, Белафонте, преди да съм ти вкарал половите органи в ушите, защото тогава ушите ти ще започнат да щръкват всеки път, когато видиш хубаво момиче.
Той ме погледна в очите, за да види дали се шегувам. Не се шегувах. Определено не се шегувах. Почти отскочи встрани.
Излязох в коридора и започнах да отварям всички врати една по една. В някои от стаите имаше заподозрени, разпитващи и адвокати, които ме гледаха с неподправен шок, когато пъхах разгневената си физиономия при тях.
Най-сетне стигнах до тази с Катрина и жената, която я разпитваше — някаква дебелана, сестра близначка на Майкълс, с острия нос, тежките клепачи и всичко останало. Започна да ми крещи.
Влязох, хванах Катрина за ръката и я извлякох от стаята, без да обръщам внимание на крясъците. Взехме асансьора, слязохме пет етажа и напуснахме сградата.
Най-важното беше, че никой не се опита да ни спре. Не ни последваха никакви типове в синьо или черно, които размахват пистолети и щитове и истерично ни крещят да спрем или не се знае какво ще стане.
— Това бяха глупости — обобщих.
— Нямаш ли никакви истински приятели? — попита подигравателно тя.