— Почти не го познавам. Бяхме заедно в курса за военни адвокати. Винаги е бил конформистко копеле. Каква я мислех изобщо? А ти докъде стигна?
Тя поклати глава.
— Онази кучка не повярва на нито една моя дума. Каза, че нямало трупове.
— Аха — съгласих се и махнах на едно такси. — Беше адски странно. Прекалено странно.
— А като стана дума за странни неща, какво е станало с труповете?
— Има две възможности. Първата е да са в полицията, а всичко да е някаква гигантска бюрократична грешка. Ако ставаше въпрос само за полицията във Вашингтон с тяхната документация за убийствата, как да е. Но не и в Арлингтън.
— А втората възможност?
— Изиграли са ни. Някой в правителството на САЩ укрива както тези трупове, така и истината. Някой във ФБР е казал на детективите да ни хванат и да ни мотаят. Устроили са ни капан, Катрина.
— План „Б“.
— Точно така. Тази сутрин са ни наблюдавали. Когато моето убийство се провали, са въвлекли и полицията, а после са изтрили всичко, все едно не е станало.
— Тогава защо просто не те убиха след това?
— Вече бях привлякъл внимание. Бяхме на паркинга пред голям жилищен блок и когато се чу първият изстрел, по прозорците сигурно са изскочили стотици зяпачи. Така че полицията идва и просто няма друг избор. Не могат да ме застрелят пред всички свидетели, нали така? Не, карат си по учебника, прибират телата, вземат ми показанията, после изчезват и се правят, че нищо не е станало.
— Очевидно са излезли на бис и при мен.
— Точно така. Ако бяхме останали, някой детектив от полицията щеше да ни вземе показанията и да ни пусне да си ходим.
Тя се загледа към минаващите коли.
— Според мен нашият предател вече знае, че приближаваме, и има повече възможности от нас. Бих казала, че работи в ЦРУ и е сътрудничил на ФБР в издирването, както и че по някакъв начин ги върти на малкия си пръст.
33
Най-сетне успях да спра такси и поръчах на шофьора да кара към безкрайните вашингтонски предградия в щата Вирджиния, за да ни остави пред супермаркета „Тайсънс Корнър“, което ни излезе изумителните шейсет долара. Няма да повярвате, но таксиджията дори ме погледна с надеждата за бакшиш.
„Тайсънс“ е един от най-големите супермаркети в света — гигантски комплекс с многобройни ескалатори и над сто отделни магазина, натъпкани с блъскащи се тълпи. Беше краят на ноември, наближаваше Коледа, така че тълпите сигурно бяха два пъти по-големи от обичайното. Минахме през няколко магазина, като купихме достатъчно дрехи и обувки за няколко дни, няколко перуки, малко боя за коса — все основни средства в дегизировката — и един адски голям ловджийски нож за евентуалностите, които постоянно се изпречваха на пътя ни.
Използвах кредитната си карта, защото ни най-малко не се притеснявах да разкрия местоположението ни. И без това вече ни следяха, нали така? Не ги виждах, но със сигурност бяха там. Следили са ме тази сутрин, преди да се опитат да ме убият, и са чакали пред апартамента на Катрина, за да се опитат да убият и нея.
Кои бяха тези хора? Нямах представа, но бяха професионалисти. Предположих, че са от ФБР, но не непременно. Можеха да са и от ЦРУ, макар че това би било странно, защото в САЩ действат всякакви ексцентрични закони, според които ЦРУ не бива да се бърка във вътрешните работи. Не че ЦРУ винаги ги зачита. Освен това предположих, че именно Мери мести шахматните фигури по дъската.
В предишния ми живот като военен бях получил доста добър инструктаж за избягване на хора, които те следят. Тогава понякога ни се налагаше да действаме под прикритие на места, където не биваше да ходим, така че инструкциите бяха много съвестни. Разбира се, винаги помага преследвачите ти да не знаят, че притежаваш такива умения, защото така можеш да използваш елемента на изненадата.
Обясних на Катрина как ще го направим, после двамата влязохме в „Лорд & Тейлър“. Тя дръпна една рокля от закачалката и влезе в женската пробна, а аз останах на входа като типичния отегчен съпруг от предградията. Минаха около десет минути, в които влизаха и излизаха разни жени, а около мен се събра цяло стадо отегчени съпрузи, които избягваха да се гледат в очите — като хора, които в момента банкрутират заради жените си.
Най-сетне се отдалечих. Крачех бързо, защото знаех, че ако преследвачите са професионалисти, в супермаркета има неколцина, екипирани с онези микрофончета, за да могат да си ни предават един на друг. В същия миг някой от тях трябваше да се чуди какво е станало с Катрина, по дяволите, което всъщност беше основата на моя план: да ги накарам да си крещят един на друг по радиостанциите, опитвайки се да открият Катрина, докато аз си върша моята работа.