Шмугнах се в „Нордстром“ на първия етаж, после изтичах нагоре по ескалатора до втория. Приведох се, за да се скрия между дрехите, после бързо прекосих женския отдел и се намъкнах в една женска пробна.
След минута с поклащане излязох между две други жени, като изобщо не изглеждах очарователен със свободно падащата си хавайска рокля на цветенца, завързаните около кръста торби с дрехи, червената перука и огромните очила. Освен това стисках още два плика с дрехи, за да крия бакенбардите си. Тромаво се заклатих към изхода, като се молех номерът да мине. Представях си как федералните се спускат към мен, привличат вниманието на тълпата и всички разбират, че всъщност съм травестит с много, много лош вкус.
Отидох направо на щанда за хотдог в средата на супермаркета, където една елегантна блондинка с тесни джинси, черна тениска с надпис „Буч“ и рокерски ботуши седеше, дъвчеше огромен хотдог и се оглеждаше за невероятно грозна червенокоса жена с хавайска рокля. Хавайската рокля беше идея на Катрина. Никога нямаше да й простя. Приличах на крава. Ако все пак ви хрумне да се обличате в женски дрехи, не е задължително да изглеждате като добиче, надянало палатка, нали така?
Тръгнах към изхода. Тя изчака една минута, преди да ме последва. Докато излизах, видях един тип с дрехи на сърфист, но на необичайно зряла възраст, който нервно се оглеждаше. В ухото му имаше нещо, а той говореше нещо на гърдите си. Проследи ме с поглед, намръщи се и погледна встрани.
Влязох в покрития паркинг и след минута Катрина ме издебна в гръб. Как разбрах ли? Ами тя прояви нахалството да се приближи незабелязано, да ме ощипе по задника и да попита: „Ей, кукло, искаш ли да се позабавляваме?“
Подскочих и изръмжах:
— Да, много съм готина, нали?
Катрина се засмя.
— А сега кола — наредих аз.
Двамата пресякохме улицата и тръгнахме по шосе 7, където са подредени всички продавачи на автомобили в това предградие и постоянно се борят за клиенти. Местните я наричат „Улицата на лъжците“. Скрих се в тоалетната на магазина на „Шевролет“ и се преоблякох в джинси и риза, закопчана чак до високата яка, така че да приличам на юпи от предградията.
Двамата с Катрина се приближихме до един кабриолет Бе Ем Ве, модел 1996-а, паркиран пред магазина. Някакъв тип, облечен като ченге от сериала „Маями Вайс“, се материализира от нищото.
— Кефи ли ви, а? — попита той с мазната усмивка и подлизурския тон, характерни за професията му.
— Зависи как върви — отвърнах, като галех боята. — Дори съм докарал жената, защото имаме сериозни намерения. Не просто гледам, а искам да я купя, а ако ме убедите, ще изкарате доста мангизи, защото ще си тръгна с това нещо.
Човекът просто грейна и ме погали с очи. После се обърна към Катрина, защото аз вече бях убеден и той просто трябваше да излъже и женичката.
— Хал Бъртън — представи се. — Само секунда, за да взема ключовете. Това е невероятна кола. Сигурен ли сте, че ще се справите с нея?
— Направо съм роден за такава кола — казах, като мъж идиот на мъж идиот.
Той намигна и се затича да донесе ключовете.
— Има ли някакъв смисъл в това, което правиш? — осведоми се Катрина.
— Не ти ли харесва?
Тя огледа колата.
— Не е в мой стил.
Хал изтърча навън с ключовете. Пак ми намигна, докато ми ги подхвърляше през капака, защото вече бяхме приятелчета, нали така?
Качи се отзад, а двамата с Катрина седнахме отпред. Колата запали с гърлен рев. Излязохме на улицата и поехме към околовръстното, а Хал продължаваше да обяснява колко е яка тази кола, колко често и умело ще я поддържат в техния сервиз, колко е бил влюбен в нея предишният собственик и колко, така да се каже, ни отива.
Излязох на „Джордж Вашингтон“ и тръгнах към центъра на града.
— Как гладко върви, а? — обади се Хал отзад. — Харесва ли ти?
— Уха — казах, кимайки с въодушевление.
— Ъъъ, извинявай, че повдигам въпроса — продължи той, — но в магазина има правило да не се отдалечаваме на повече от пет мили. Не че не ви вярвам, защото изглеждате страхотни хора, но правилата са си правила.
— Извинявай, Хал — казах. — Ще се опитам да обърна на следващия изход.
Хал се ухили. Усмивката му помръкна, когато профучах покрай отклонението.
— Ъъъ — каза той, наведе се напред и ме потупа по рамото. — Пропусна изхода.
— Извинявай. Така върви, че направо не можеш да спреш. Колко каза, че струва?
Той се облегна с усмивка. Вече си представяше за какво ще похарчи комисионната.
— Обявена е за осемнайсет и петстотин, но ти очевидно си печен тип, така че ще можем да преговаряме.