Докато продължаваше да бръмчи за всичко, което би направил, за да ни продаде тази кола, хванах изхода за Кий Бридж. Човекът се ухили и още по-ентусиазирано започна да обяснява колко е велика тази кола, докато не стигнахме пред моста. Паркирах колата и се обърнах към Катрина.
— Просто е страхотна, нали?
— Вече ти казах, че не е мой тип.
Обърнах се към Хал.
— Извинявай, приятел. Женичката не я харесва.
После му хвърлих една двайсетачка, докато ме гледаше изумено.
— За бензин. Между другото, колата ти има един разбит амортисьор и се нуждае от центровка на клапаните.
Оставихме го да ругае в колата и тръгнахме пеш през моста към Джорджтаун.
— Сигурен ли си, че наистина имаш основателна причина да го направиш по най-трудния начин? — попита ме Катрина.
— Отидохме с такси, така че преследвачите сигурно очакват и да си тръгнем с такси. Ако са от ЦРУ или ФБР, след пет минути ще знаят на кои таксита сме се обадили и ще ни чакат на другия край.
Тя се ухили.
— Умничък си ми ти.
— Номерът в модерното общество е да се избягва всякаква електроника. Полицаите се разглезиха. Имат програми, които проследяват всичко — кредитни карти, банкомати, електронната поща, телефоните, колите под наем, хотелите, авиокомпаниите. Но ако не се виждаш на екрана, започват да се объркват.
— Предполагам, че знаеш и какъв е следващият ни ход?
— Всъщност не, нямам представа. Отсега нататък ще импровизираме.
Тя се почеса по главата и помълча. После попита:
— Вярваш ли на Алекси?
Трябваше да си помисля. Отговорът май беше да, в определени граници. Наистина малко му хлопаше дъската, но както вече споменах, това не го правеше лош човек. А нямаше защо да я питам тя какво мисли. Нали бяха играли на чичо доктор.
— Какво точно си намислила? — попитах, като деликатно избягнах да отговоря на въпроса й.
— Хайде да му се обадим.
— Защо?
— За да ни скрие.
Звучи странно, но идеята да се обадим на офицер от руското разузнаване, за да ни скрие от американското правителство, не беше лишена от някакъв ироничен чар. Освен това нямахме кой знае какви други възможности, така че си помислих: „Защо не.“
— Съгласен съм — казах. — Но аз ще говоря.
Влязохме в един мърляв музикален магазин, пълен с хлапета, които ровеха по щандовете и търсеха най-новите хип-хоп хитове. Отидох при момичето на касата.
— Извинявайте — казах. — Възникна спешен случай, а нямам мобилен телефон. Може ли да ви платя един разговор и да се обадя оттук?
Тя изръмжа, завъртя очи и започна:
— Правилата на магазина…
Бързо измъкнах от джоба си тлъстата пачка, която бях взел от бандита тази сутрин.
— Ще ви дам двеста долара.
Устните й замръзнаха. Подаде ми телефона, а аз го дадох на Катрина.
— Знаеш ли номера?
Тя пъхна ръка в чантата си, за да го потърси.
— Говори със секретарката му — наредих. — Кажи й, че сме изгубили едно куфарче и се чудим дали Алекси не знае къде е. Дай й номера в този магазин и помоли той да се обади.
Катрина набра номера и предаде съобщението на секретарката на руски. Когато свърши, дадох двеста долара на продавачката и й казах, че ще чакаме да ни се обадят. Тя се усмихна и облиза устни. На езика й имаше малко топче. Подпряхме се на щанда и почакахме почти двайсет минути, докато през магазина минаваха все нови и нови хлапета с униформени торбести джинси, огромни тениски, боядисани коси, татуировки, обици и какви ли не лъскави неща по лицето. Катрина се връзваше отвсякъде. Аз приличах на човек, който е влязъл погрешка, докато е търсел вегетарианския ресторант.
Не беше лесно да си млад в наши дни. По мое време трябваше просто да се обличаш като диско кретен. Поне не се налагаше да те дупчат и татуират. Просто изпращаш старите си диско дрехи на някоя благотворителна организация и безпроблемно се превръщаш в дебел, оплешивяващ човек на средна възраст. Изхвърляш старите си снимки и децата ти никога не научават какъв идиот си бил. А сега, с всичките дупки и татуировки, няма как да не разберат.
Телефонът най-сетне иззвъня, продавачката вдигна, каза: „Минутка“, и ми го подаде.
— Шон? — каза Алекси.
— Да — отвърнах и му разказах цялата история, включително и факта, че правителството на САЩ беше замесено по някакъв начин.
Той търпеливо ме изслуша и каза:
— Шон, става нещо много голямо. Бих ти предложил да те скрия на безопасно място, но не искам да рискувам. Най-добре да отседнете в хотел „Четири сезона“ в Джорджтаун. Моите хора ще ви запазят стая и ще я платят. На името на мистър и мисис Харингтън. Ще ви се обадя по-късно.
Затворих, после двамата с Катрина тръгнахме към „Четири сезона“ по главната улица. Ако ви се наложи да бягате от закона, това е най-безопасното място. Веднага щом ни въведоха в стаята, се обадих на румсървис и поръчах две порции филе миньон и бутилка вино. Защо не, нали руснаците плащаха?