Алекси се обади двайсетина минути след като бяхме приключили с обяда.
— Всичко наред ли е? — попита.
— Двамата с Катрина току-що изпихме една бутилка вино за шейсет долара. И знаеш ли какво, Алекси? Като я по-напиеш, трябва да внимаваш с нея. Започна да ми скача, да ме хапе по ушите и да предлага да правим какви ли не мръсотии. Направо не можах да я позная.
Катрина ме замери с чантата си.
— Ха-ха? — добавих, но никой не се засмя. Според мен беше много смешно. — Както и да е — казах. — Според мен разкрихме нещата. И така, според нас в нашето правителство има истински шпионин, а Морисън е натопен, за да не бъде разкрит онзи. Вие правите такива неща, нали?
Той не отвърна известно време. После каза:
— Възможно е да се направи такова нещо, за да се защити някой наистина важен човек. Но е много сложна операция за планиране, Шон. Много е трудно да се заменят шпионите с подходящи заместници. Разбираш ли? Ние имаме поговорка за това: „Сянка трябва да отговаря на тяло.“
Ето го значи проблема. Бях в напълно отчаяно положение. Някой се опитваше да ми затвори устата завинаги, по някаква причина собственото ми правителство, изглежда, го улесняваше и двамата с Катрина бяхме сами, без възможности и съюзници, като на сал, плаващ насред смъртоносен океан. Единствената ми надежда беше Алекси. В такъв случай дали трябваше да запазя кристално чистата си професионална етика, или да поживея още няколко години? От ясно по-ясно.
— Ето какво мисля аз, Алекси — казах. — Според мен Мери работи за тази твоя тайна организация. Мисля, че през цялото време е работила за тях, като е убеждавала ЦРУ, че твоите обвинения са бълнувания на лунатик, и така ги е предпазвала от разкриване. Смятам, че именно тя е крадяла документите на съпруга си. Според мен човекът, който ги е дал на ЦРУ, е притежавал само тези документи, които Мери е свила от Бил, а останалите — тези, които могат да насочат следите към нея — са надеждно скрити в Москва.
— Какво? — попита той, очевидно изненадан. — Ти приемаш съществуването на тайната организация?
— Аха.
— И смяташ, че Мери работи за тях?
— Нищо друго не може да обясни фактите. Нали точно Мери ми каза, че това са глупости? Опитваше се да ме отклони от вярната следа. А ако не работи за СВР, значи работи за някой друг в Москва, нали така?
— В това има смисъл, Шон. Тази организация има невероятни възможности и обхват. Възможно е и Мери да е замесена. Никога не съм мислил за това. Сянка определено отговаря на тяло, нали?
Горкичкият, толкова беше запленен от собствените си призраци, че се хващаше като удавник за всяка сламка, която по някакъв начин подкрепяше и подхранваше параноята му. Беше ми жал за него. Но не чак толкова, че да не съм готов да я експлоатирам, точно както бяха правили от ЦРУ през последните десет години.
— Има начин да разберем — казах. — Ще накарам една от сътрудничките си да разпита Бил. Той би трябвало да е в състояние да потвърди дали теорията ни съвпада с фактите.
Идеята му хареса и той обеща да се обади пак след шест часа, за да провери какво е станало. Веднага се обадих на Имелда. Обясних й в какво положение се намираме и защо не мога да хвана следващия полет до Канзас Сити, без да предизвикам вниманието на властите. От друга страна, на нея нищо не й пречеше да го направи, така че точно това й наредих.
Обясних й какво искам и поръчах да внесе тайно мобилен телефон по време на разпита, а после й дадох номера на хотелската ни стая. После двамата с Катрина седнахме и се опитахме да убием времето, което ни оставаше. Гледахме един филм на Оливър Стоун и много се смяхме, защото той, изглежда, беше единственият по-голям параноик от нас в света. Катрина ме разпита за детството ми, а аз за нейното, говорихме за политика, спорт и висше образование и когато най-сетне стигнахме до любимите си сладоледи, и двамата осъзнахме, че сме загазили.
Телефонът иззвъня в 11:40 вечерта и аз прескочих леглото, за да вдигна.
Имелда побъбри малко и каза:
— Минахме през датите. В повечето случаи съвпадат, но има и изключения.
Имаше предвид датите на документите от московския сейф, които ни беше дал Еди. Тя ги показваше на Морисън и питаше къде е била Мери по това време, за да разбере как може да ги е пипнала.
— Добре — казах.
— Искаш ли да говориш с него? — попита тя.
Бил заговори с типичния си просташки арогантен тон:
— Дръмънд, къде си, по дяволите? Защо не идваш лично? Не обичам да се разправям със сержанти. Дявол го взел, аз съм генерал и заслужавам малко уважение! Ти си…