— Виж, Дръмънд, Милт беше цар по въпросите на Русия и бившите републики. Никой не правеше нищо, свързано е този район, без първо да се консултира с него. Милт си пазеше мястото. Ако разбереше, че уронваш прерогативите му или даваш на президента препоръки за действие зад гърба му, уреждаше да те уволнят. Не един и двама заместник-министри от Отбраната и Държавния департамент си събраха багажа без време, защото не се съобразяваха с Милт.
— Значи, общо взето, си му изпращал всичките си писмени разработки, за да не го ядосаш?
— Изпращах му ги, защото познава региона в детайли. Той е планирал цялата ни политика там. Освен това двамата с Милт имахме по-специални отношения. Той ми пазеше гърба, а аз пазех неговия.
Гледах бялата стена в хотелската стая с ужасяващо изражение.
— И как изпращаше материалите си на Мартин, докато работеше в Съвета за национална сигурност?
— Разпечатвах ги на компютъра, затварях ги в плик и поръчвах куриер, който да ги предаде лично. Бяха прекалено секретни, за да ги пускам по електронна поща.
— Значи той е получавал всички документи, покрити с твоите отпечатъци?
Смисълът на това, което ми разказваше, най-сетне започна да си пробива път към мозъка му.
— А Мартин имаше ли достъп до молбите за износ на технологии? — попитах.
Гласът на Морисън звучеше така, сякаш гърлото му изведнъж беше пресъхнало.
— Ами, да. Той беше в контролната комисия. Обикновено не разглеждаше всяка молба поотделно, но имаше достъп, ако му трябваше. Аз не участвах. Той ходеше сам на срещите на комисията по няколко пъти в месеца.
Настъпи още един миг затишие пред буря; сетне последиците от собствените му думи го блъснаха като парен чук.
— Копелето! Мръсният предател! Той ме е използвал! Натопил ме е! А аз… аз му вярвах, по дяволите.
— Аха — съгласих се. — И той ти е вярвал. Имал ти е пълно доверие, че ще поемеш вината върху себе си.
Изведнъж всичко стана кристално ясно. Планът беше блестящ. Морисън бе избран за изкупителна жертва, човешкия щит. Мартин го беше използвал осем дълги години и дори го беше издигнал във вашингтонската администрация, за да прикрива следите от собственото си предателство. Разбира се, Морисън не бе подозирал нищо. Той не беше от хората, които гледат на харизан кон зъбите. И беше твърде суетен, за да повярва, че някой може да го използва по този начин.
Слушах го как продължава да ругае от другия край на линията, извиках му няколко пъти и чух, че започна да диша учестено. Представях си в какъв пристъп е изпаднал. После Имелда отново взе телефона, аз й благодарих много и затворих.
Катрина беше чула само моята половина от разговора, така че накратко й предадох отговорите на Морисън. После седнахме и вперихме погледи един в друг с изумление, преди да се отърсим от вцепенението и да започнем с хипотезите. Нищо чудно, че ФБР помагаше на Мартин. Един господ знае какво им беше разказал, но сигурно е било страхотна история; например, че го преследват адвокатите на бившия му служител, заплашват го и като висш правителствен служител той се нуждае от защита.
— Това наистина е изумително — каза накрая Катрина. — Приятелчето на президента е такова копеле.
— Поне не съм гласувал за него.
— Хубаво — каза тя.
Забелязахте ли как не отрече той да е бил нейният избраник?
— Следващият въпрос е Алекси — казах.
— Какво за него?
— Ти и той сте… какво? Попълни празното място, ако обичаш.
Тя ме изгледа и вероятно си помисли нещо като „Майната ти, това не е твоя работа“. Честно казано, наистина не беше, поне от определена гледна точка. Най-сетне отвърна:
— Близки сме.
— „Близки“? Имам проблем с езика на младите. Върни го с десетина години назад.
— Питаш дали сме влюбени?
— Да. Точно така.
— Работим по въпроса. Ако имаме още малко време, вероятно ще стигнем и дотам.
— Добре, а сега за мен. В какво положение съм?
— Питаш дали още съм ти сърдита?
— Пак точно така.
— Да го наречем пробен период.
— Трябва ли да ти се извинявам?
Тя се усмихна.
— За няколко неща. Ще напиша списък и ще ти го дам.
— Много мило от твоя страна.
— Но пък ти ми спаси живота, което винаги е предимство.
— И въпреки това съм на червено?
— О, да.
Помислих върху това.
— Осъзнаваш ли какви ги е вършил този човек? — попитах след малко. — Той буквално е определял политиката ни в продължение на осем години. Господи, значи руснаците са определяли нашата политика по отношение на тях самите. Направо е главозамайващо.
— Така си е. А ти осъзнаваш ли, че нямаме никакви доказателства?