— Устройва ме.
— Хм, това може да се окаже проблем — изтъкнах учтиво. — Разбираш ли, аз все още не съм ти предложил работата.
— Но ще го направиш. — Тя се засмя. — Определено ще го направиш.
— Наистина ли? Защо?
— Юридическият справочник твърди, че в този град има само още трима адвокати, които знаят отлично руски. Двама от тях вземат по петстотин на час и работят предимно за руската мафия. На третия предстои да му отнемат разрешителното, защото организирал измама с осиновени деца и обрал няколко бездетни семейства. Нито един от тях не може да си издейства дори място на партиен конгрес на републиканците, да не говорим за разрешително за работа със секретни материали. Имаш късмет, че съм свободна. А сега се усмихни, направи ми предложение и спри да ни губиш времето.
Поклатих глава.
— Може и да се изненадаш, но са ми казвали, че извън този град също живеят адвокати.
Тя сви рамене.
— Ще изгубиш седмици, а няма да намериш никой с по-добри препоръки и умения от моите. Престани да се мотаеш и ми предложи работата.
Беше наклонила глава встрани и ме гледаше палаво. Очите й все пак бяха кафяви. Освен това беше страшно нахална.
Е, какво пък? Може би блъфираше за това колко е трудно да намериш подходящ адвокат. Но пък може и да не блъфираше, а времето наистина ме притискаше.
Претеглих плюсовете и минусите и казах:
— Ще опитаме, но само за проба. Ако не ми харесва как работиш, ще има „сбогом, прощавай“.
— Започвам от утре — отвърна тя. — И не се притеснявай за това как работя. Само гледай да не изоставаш.
После рязко стана, завъртя се и излезе от стаята.
Какво харесах в нея: очевидно беше интелигентна, самоуверена и привлекателна — ако си падате по този тип.
Какво не харесах: беше нахална, агресивна, нафукана и приличаше на шарен карикатурен плакат на пънкарка. Външният й вид можеше да се окаже проблем, но повече за нея, отколкото за мен. Моят проблем беше, че много й знаеше устата. Всъщност аз ценя това качество, но не е тайна какво става, когато събереш на едно място двама души с големи уста.
От друга страна, не се съмнявах в собственото си остроумие — значи трябваше да свърши работа.
4
В първия ми истински работен ден като основен защитник по делото на Уилям Морисън водещата статия на „Уошингтън Херълд“ твърдеше следното: според добре осведомен източник, пожелал да остане анонимен, Морисън за пръв път бил вербуван от офицер на КГБ още през 1988 или 1989 година. Мистър Анонимен знаел това, защото именно тогава започнали да проличават вредите, нанесени от дейността на Морисън. След като Съветският съюз беше изметен в кофата за боклук на историята, офицерът от КГБ, отговарящ за Морисън, просто прехвърлил досието му в новата разузнавателна служба на Русия и продължил да го използва.
През този период Морисън отбелязал няколко много впечатляващи разузнавателни удара срещу Съветите, а по-късно и срещу руснаците, които драматично ускорили кариерата му. В резултат на това той постоянно получавал повишения и специални задачи.
През същия период обаче били разкрити и голям брой жизненоважни разузнавателни операции, а няколко двойни агенти и руски офицери, преминали на страната на американците, били разкрити и впоследствие брутално екзекутирани от руските разузнавателни служби. Тези знаци не останали незабелязани. ЦРУ и ФБР знаели, че сред тях има предател, и безмилостно започнали да го издирват, като в крайна сметка достигнали до Олдрич Еймс и Робърт Хансън — но сега и двете служби трябвало да приемат неприятната вероятност и двамата да са им били подхвърлени от руснаците, за да отвлекат вниманието им от Морисън. А като се има предвид, че Еймс и Хансън не бяха точно дребни риби, може само да се предполага какви предателски рекорди пък беше поставил самият Морисън.
Колкото до поста на Мери като шеф на бюрото на ЦРУ в Москва, за него не се споменаваше. Рано или късно щеше да се появи. Беше прекалено изкусително и сочно парче информация, за да не му обърнат внимание. Ако Морисън беше един вид руска прахосмукачка, той беше погълнал не само това, което беше откривал на все по-важните си постове, но и всичко, което Мери беше научавала, вършейки работата си.
Ала хапката, която наистина раздразни интереса ми, беше споменаването на неговия пряк водещ офицер — или, на жаргона на професионалните шпиони, наблюдаващия го. Не двама наблюдаващи или цял екип — в статията ставаше дума само за един. На адвокатски жаргон това беше факт с особена релевантност.
Пристигнах в офиса в шест, включих кафеварката, напълних една чаша и влязох в кабинета си, за да обмисля положението. Няколко минути по-късно чух как влезе Имелда, а след малко и Катрина. След още няколко минути ги чух да разговарят.