— Хайде, хайде, приятелю, ще се оправиш. Сигурно си се задавил с дъвка. Ела, ще те закарам в болницата.
Същевременно го избутах към колата, а Катрина се пресегна и отвори задната врата. Бутнах Мартин вътре, като блъснах главата му в рамката — очилата му отхвърчаха, а той измуча.
Аз също се качих и Катрина се включи в движението. Докато Мартин се бореше да вкара малко въздух в натъртения си гръклян, извадих въже от джоба си и се опитах да му вържа ръцете. Той се помъчи да ме избута, пляскайки ме по лицето като момиченце, така че го фраснах по носа — лесна работа, защото проклетата мишена беше адски огромна.
Той вдигна ръце към хобота си и скимтейки, стисна ноздри да удържи кръвта, която капеше по скъпия му шлифер, а аз се заех да му връзвам ръцете. Пак се опита да протестира, така че изкрещях:
— Млъкни или ще те убия!
След като му вързах ръцете, измъкнах ловджийския нож, който бях купил от „Тайсънс Корнър“, приближих го до гърлото му и заплашително казах:
— Едно погрешно движение и те клъцвам, задник такъв! Бях нахлузил маска за ски на главата си, докато той ме зяпаше и се опитваше да разбере какво искам, бореше се със страха си и се чудеше как е попаднал в този кошмар.
Отново отвори уста, но аз му казах да млъкне, за да не му прережа гърлото. Това също беше част от плана. Исках да се изплаши толкова, че да се подмокри. Катрина пое към центъра и моста „Джордж Вашингтон“, което щеше да утежни престъплението ни, защото по този начин прекосявахме границата на щата. Но пък, от друга страна, след като бяхме нападнали и отвлекли най-влиятелния бивш помощник държавен секретар в историята, защо да се тревожим за дреболии?
На всеки пет минути се пресягах и удрях Мартин, понякога по лицето, понякога в стомаха — не защото съм жесток негодяй, а за да не му давам да се отпусне. Трябваше да смята, че съм безмилостен. Трябваше да изпитва болка. Колкото по-безпомощен се чувстваше, толкова по-бързо щяхме да приключим с тази работа.
Виждах, че Катрина се свива всеки път, когато го удрях. Несъмнено вече съжаляваше, че се е съгласила да участва. Но ролята й на този етап беше да си мълчи и да се преструва на тайнствен бияч. Просто продължих да си напомням за експлодиращата глава на Мел Торянски и тримата мъже, които се бяха опитали да ни убият с Катрина, и съмненията ми се разсейваха.
Излязохме на Палисейдс Паркуей и поехме към националния резерват „Беър Маунтин“. Пътят ни отне към четирийсет минути, като аз удрях Мартин на всеки пет от тях, Катрина клатеше глава, а Мартин блееше като агнето, попаднало в лапите на големия лош вълк.
Прекосихме моста на „Беър Маунтин“ и завихме наляво към Гарисън. След около четири километра казах на Катрина да завие по следващия черен път в гората и тя се подчини. Пресегнах се през Мартин, отворих вратата и го блъснах навън в калта. Той се приземи по лице и изквича. Веднага скочих след него, сграбчих го за яката на тузарския шлифер и го повлякох между дърветата. Катрина тръгна след нас.
— Накъде го мъкнеш? — попита с пресилен руски акцент.
— Някъде, където никой няма да види как ще му прережа гърлото — извиках в отговор.
Лицето на Мартин се изкриви от ужас. Влязохме между дърветата. Влачех и блъсках Мартин през храстите и го удрях по главата всеки път, когато се опитваше да спре, а ударите отекваха в гората. Изминахме така около осемстотин метра, като той от време на време се подхлъзваше и падаше на земята, а аз всеки път го ритвах в задника; Мартин беше човек, който никога не беше подлаган на унижение през целия си живот, напълно разглезен тип — „Гротън“, Йейл, удобния живот на успял писател.
Най-сетне го хванах отзад за яката и го хвърлих по очи на земята. Въздухът изскочи със свистене от дробовете му, после той вдигна ужасеното си лице и заекна:
— Какво искате? Пари? Ще ви платя. Няма да кажа на никого, заклевам се.
Това е обичайната молба на всички жертви на отвличания, които се опитват да си възстановят властта върху собствената си съдба. Нормално е да се опитваш да преговаряш, да откриеш мотивите на мъчителя си, да намериш слабото му място, ако изобщо има такова.
Изритах го в гърдите — толкова силно, че се преметна назад и падна по очи. Протегнах се и го сграбчих за яката и дъното на панталоните, после го хвърлих във въздуха. Мартин се приземи със силен писък.
Трябваше да разбере, че съм много по-силен от него, че няма никакви козове, че за преговори изобщо не може да става дума. Трябваше да осъзнае, че не може да контролира нищо. Трябваше да усети чистия ужас от това, че е попаднал в ръцете на абсолютен дивак.