Отново доближих ножа до гърлото му.
— Това са глупости, госпожо. Няма да оставите тази змия да се измъкне с лъжи, нали? Искам си парите, за бога.
Катрина вдигна ръка, като сякаш дръпна каишката на твърде енергичния си убиец. Изглежда размишляваше, все едно не беше сигурна какво точно ставаше тук.
— Вижте — каза Мартин вече със заплашителен глас, — ако ме убиете, Виктор ще разбере и ще ви намери и накрай света. Повярвайте ми. Той ми е като баща.
— Убеди ме, че говориш истината — нареди Катрина.
— Познавам Виктор от трийсет години, още откакто бях в колежа. Написал съм три книги. — Мартин говореше бързо, на пълна скорост, като отчаяно се опитваше да я убеди в думите си. — Той ми нареди да ги напиша, за бога. Даде ми имената на американските агенти на ЦРУ за да ги включа в тях. Разказа ми за операциите на ЦРУ за да мога да ги опиша на американския народ. Даде ми да прослушам тайни записи от срещите на американски официални лица, които обсъждаха контрола върху въоръжаването. Заклевам се, че говоря истината. Можете да проверите. За бога, и трите книги бяха бестселъри.
— Нямам време да го проверявам — каза Катрина.
Дойде му друга идея.
— Тогава вижте във вестниците какво твърдят, че им е дал Морисън. Мога да ви разкажа историята на всеки документ, който съм изпратил на Виктор. Аз бях най-добрият приятел на президента, за бога. Наистина ли вярвате, че Морисън е манипулирал американската политика? Той беше най-обикновен полковник, а аз — помощник държавен секретар. Аз бях. Дайте ми вестниците и ще го докажа.
Катрина внезапно прозвуча по-сговорчиво:
— И как така ти, американски големец, си изпращал тези документи на Виктор?
— Точно това беше най-хубавото. Никой не ме подозираше. Няма да повярвате как го правехме.
— По-добре да ме накараш да повярвам как сте го правили — каза Катрина заплашително.
— В пощенската кутия. Направихме фалшива пощенска кутия в сградата, в която живеех във Вашингтон. Когато исках да изпратя нещо на Виктор, просто го пусках в тази кутия, а един куриер, преоблечен като пощаджия, я проверяваше по три пъти на ден. Моля ви, попитайте Виктор. Ще си спасите живота. Арбатов е предател и Виктор го знае.
Това, изглежда, разбуди недоверието на Катрина и тя попита:
— Точно за това не мога да ти повярвам, Мартин. Ако Виктор знаеше, че Арбатов е предател, защо му позволяваше да работи в моята агенция?
— Не знам — отвърна Мартин. — Но не си го измислям. Заклевам се. Мисля, че Виктор го използва като двоен агент или нещо подобно. Поне така мисля от много време. Вижте, точно аз го предупредих за Арбатов.
Тя цинично се изсмя.
— И откъде знаеше пък ти за Арбатов?
— Защото Морисън ми каза. Когато кандидатстваше за работа при мен преди десет години. Толкова много искаше да го одобря и се опитваше да ме впечатли, че ми се похвали как именно той е вербувал Арбатов и още работел с него. Заклевам се, че е вярно. След това дори ми каза за други предатели, които жена му наблюдава. Дадох всичките имена на Виктор. Аз разкрих тези двойни агенти на СВР, не Морисън.
Вдигнах очи към Катрина, а тя отвърна на погледа ми. Честно казано, вече бяхме научили всичко, от което имахме нужда. Всъщност бяхме научили повече, отколкото ни се искаше.
Рязко свалих маската си, а Катрина захвърли мустаците, очилата и перуката. Очите на Мартин се вторачиха в лицата ни, а след миг в тях проблесна разбиране. Точно в този момент той осъзна кои сме и факта, че ни е казал достатъчно, за да го изпратим на електрическия стол.
— Ти си онзи адвокат — каза той шокирано. — Дръмънд?
Измъкнах касетофона от джоба си. Натиснах бутона за изключване. После му се усмихнах. Не много щастливо, но му се усмихнах.
Катрина, като една истинска нюйоркчанка, му каза:
— Ти си лайно, Мартин. Но сега те прецакахме.
А аз добавих:
— Не ми пука какъв адвокат ще извадиш. Гориш при всички положения.
Глупава заплаха, знам, но какво очаквате от юрист? После двамата го оставихме там, в калта, с крайно изумена физиономия. Писъкът му отекна в гората, докато се отдалечавахме.
Катрина седна зад волана, а аз отново и отново пусках записа, като обмислях пълните последствия от всичко, което беше казал. Когато поехме на юг по шосе 95, Катрина каза:
— Трябва да измъкнем Алекси.
Кимнах безмълвно. Не мисля, че очакваше да й отговоря. И двамата знаехме, че е невъзможно да го измъкнем.
35
В седем вечерта се обадих на Мери от хотелската ни стая в „Четири сезона“.