— Резиденцията на семейство Стийл — каза Хоумър с такъв тон, все едно казваше: „Какво искаш пък ти, по дяволите?“
— Здрасти, Хоумър, обажда се Дръмънд. Как е поршето?
— Кучи син. Знаех си, че си ти. Ако отново докоснеш колата ми, ще накарам да те арестуват.
— Като стана дума за онова, което съм докосвал — прекъснах го, — Мери вкъщи ли е?
Чух трясък, за който предположих, че е от удара на слушалката в пода, и след почти две минути се обади Мери:
— Шон, къде си? Добре ли си?
Звучеше наистина топло и вежливо, сякаш искрено се тревожеше за мен. Разбира се, ако човек можеше да чете между редовете, беше по-скоро нещо като: „Накарах хора да те проследят, но ти някак си се измъкна, така че, моля те, хвани се и ми кажи къде си точно.“
— След трийсет минути искам двамата с Харолд Джонсън да сте на топло в неговия кабинет — казах. — Имам един запис, който трябва да чуете и двамата, и ако не сте там след трийсет минути, ще прочетете съдържанието му на първата страница на „Ню Йорк Таймс“. Този ден няма да ти хареса, Мери. Трийсет минути.
После затворих. Удоволствието да заповядваш на третия по влиятелност човек в ЦРУ беше несравнимо. Както и чувството, че в джоба ти има касета, с която можеш да взривиш сградата на разузнавателното управление. След трийсет минути слязох във фоайето и се огледах, докато забелязах един уморен на вид бизнесмен с клетъчен телефон на колана.
Доближих го с крайно неоригиналната реплика:
— Имам предложение, на което не можете да откажете.
Той ме изгледа недоверчиво и предпазливо.
Извадих пачката пари от джоба си и започнах да отделям банкнотите една по една.
— Ето какво е. Ще получите петстотин долара, ако ми позволите да се обадя от вашия клетъчен телефон. Градски разговор. Няма да струва много. Ще бъда отсреща във фоайето, така че ще можете да ме наглеждате.
Мога да бъда адски щедър с парите, платени на някого, за да ме убие. Той загледа пачката в ръката ми.
— Каква е уловката?
— Няма уловка. Просто се чувствам много щедър. Научих, че наскоро съм спечелил от лотарията и трябва да се обадя на брокера си и да му кажа да си поеме дълбоко въздух и да започне да купува като луд.
Метафората всъщност не беше далеч от истината.
Той ме изгледа невярващо.
— Майтапите се, нали?
Размахах петстотинте долара.
— Още две секунди и ще се обърна към някой друг късметлия.
Преди да успеете да кажете „Вземай бе“, телефонът вече беше у мен, а парите у него. Разходих се до ъгъла на фоайето. Устройвах целия този театър, защото предполагах, че ЦРУ имаше някакво проследяващо устройство, а не можех да си позволя Джонсън и Мери да разберат къде съм. Не исках някой отряд от идиоти щурмоваци да се появи и да ми развали настроението.
Набрах номера на ЦРУ и помолих телефонистката да ме свърже с кабинета на Харолд Джонсън.
— Здравейте, майоре, Мери е при мен. За какво става дума? — попита той с леко изнервен глас, сякаш се досещаше, че няма да му хареса, защото вече се бяхме виждали веднъж и още имаше лош вкус в устата.
Както вече споменах, винаги е приятно да те запомнят с лошо.
— Включете ме на говорителя. И двамата трябва да чуете това.
След като ме увери, че го е направил, включих касетофона и извъртях цялата касета. От време на време се чуваха удари и трясъци, но гласовете ни бяха повече от ясни.
Джонсън успя да прозвучи едновременно разтревожено и неодобрително, когато излая:
— Чий беше този глас?
— На Милтън Мартин — отвърнах и не добавих нищо, като си представях как са пребледнели от ужас.
Джонсън натисна бутона за изчакване, за да не чувам какво си говорят. Нямах и нужда. Знаех адски добре за какво си бъбрят с Мери и въпреки че с удоволствие бих станал свидетел на паниката, за която бях платил петстотин долара, търпеливо изчаках две минути, докато те се опитваха да измислят как да се справят с мен и касетата ми, пълна с хитове.
Най-сетне телефонът отново се включи.
— Дръмънд, това признание звучеше изтръгнато със сила — каза Джонсън.
— Ами, мистър Джонсън, то си беше изтръгнато със сила. Е, и? Аз свърших вашата черна работа. Вие не успяхте, но аз открих шпионина.
— Къде е Мартин? Уби ли го?
— Не. Оставих го в гората срещу Уест Пойнт, оттатък реката. Помислих си, че ще оцените иронията, нали именно Уест Пойнт е крепостта, която се е опитал да предаде Бенедикт Арнолд. Беше малко разтревожен и вече не ми беше забавно с него.
— Господи, не си го направил — обади се Мери.
— Господи, направих го и още как — казах. — Така или иначе, вие сте виновни.
— Това пък откъде ти хрумна? — попита Джонсън.