Джаклър постави миниатюрни микрофони под яките ни и направи няколко бързи проби, за да види дали работят. Работеха. Караше един от неговите агенти. Друг се возеше на седалката до него, буквално яхнал смъртоносна наглед пушка с рязана цев. Погледнах часовника си. Беше четири и половина сутринта местно време, точно по план.
Пътят ни отне трийсет и пет минути. Един радист, който седеше отзад при нас, през цялото време приемаше доклади от различни екипи, които вече се придвижваха по местата си. До началото на операцията имаше цял час, но никой не искаше да рискува да попадне в задръстване или да катастрофира по пътя. Тъй като на карта беше заложен собственият ми задник, силно одобрявах подобно отношение. Никога не съм харесвал компанията на задръстени педанти, но в подобни ситуации изведнъж ги виждаш по нов начин. Катрина седеше спокойно, докато аз трополях с пръсти и бомбардирах Джаклър с безбройни въпроси за предпазните мерки и резервните варианти в случай, че нещо се обърка. Той ме търпеше. Очевидно беше, че съм напрегнат и притеснен.
Двамата с Катрина слязохме от вана на една пресечка от станцията на метрото. Огледахме се и видяхме, че наоколо няма почти никой, ако не броим тълпата от просяци и нещастни наглед ветерани от войната — обичайната фауна по московските улици. Забързахме към входа на метростанцията и надолу по стълбите, докато намерихме статуята на фурията от ада, за да нарисуваме три черти на крака й.
После затичахме обратно нагоре и към деветия етаж на хотела, от който се виждаше будката за вестници. Никой от нас не каза и дума. И двамата бяхме твърде потънали в собствените си мисли, за да си бъбрим, а нямаше нищо важно, за което да говорим в такъв момент.
Той излезе от метрото в 5:45 и небрежно се отправи към будката. Купи си списание, после застана на тротоара и го разгледа. Катрина спря да диша. Ако Алекси не тръгнеше към закусвалнята, това щеше да бъде последният път, когато го виждаше жив. Сложих ръка на рамото й и го стиснах.
Най-сетне Алекси небрежно се отдалечи от будката и тръгна по тротоара, преди да завие наляво към кафенето. Двамата с Катрина напуснахме местата си до прозореца и хукнахме надолу към фоайето.
Точно когато излизахме, една ниска и пълна жена, облечена като бездомна, си проби път покрай нас към топлото фоайе. Докато се разминавахме, тя бързо прошепна:
— Отбой.
Бях като зашеметен. Бяхме толкова близо — но въпреки това нямаше място за колебание. Когато излязохме на тротоара, сграбчих Катрина за лакътя и прошепнах:
— Тази жена каза да се махаме.
Тя ме погледна за секунда с кафявите си очи. После се изтръгна от хватката ми и се затича по тротоара към закусвалнята. Не го очаквах и не реагирах веднага в този критичен момент. Най-сетне се осъзнах и хукнах след нея, но тя влезе в закусвалнята, преди да успея да я спра. Основният проблем на Катрина — беше твърде голям инат.
Когато влязох, тя седеше на масата и се целуваше с Алекси. Този път той беше поръчал по три от всичко, като вероятно предполагаше, че ще дойдем и двамата.
Алекси се откъсна от нея и се усмихна радостно.
— А, Шон, колко се радвам да те видя.
За съжаление нямахме време за любезности.
— Алекси — казах много тихо. — Дръж се естествено, но ме слушай внимателно. Проследили са те. Виктор е разбрал за теб. Знае от години.
Засмях се, сякаш току-що бях казал страхотен виц, после надигнах чашата си с кафе. Алекси направи същото, за да прикрие шока си.
— Вярно е, Алекси — прошепна Катрина. — Дойдохме да те измъкнем.
Той остави чашата си на масата и трябва да му се признае, че не изглеждаше впечатлен.
— Грешиш, Катрина. Виктор не може да знае за мен. Невъзможно.
— Няма грешка — увери го тя.
Подадох му една миниатюрна слушалка под масата, а после и касетофончето, за което беше закачена. Той се обърка за момент, после внимателно повдигна ръка и я пъхна в лявото си ухо, където никой от клиентите в закусвалнята не можеше да я види.
Докато слушаше внимателно съкратената версия на признанията на Мартин, изгледах Катрина с недоволство.
— Знаеш ли какво правиш? — прошепнах.
Тя се усмихна, все едно флиртувах с нея.
— Не ми се размеквай точно сега.
— Тези хора са професионалисти. Загазихме.
Тя се усмихна още по-широко.
— Няма да си тръгнем без него.
Извърнах глава и кихнах шумно и престорено няколко пъти, като използвах възможността да се огледам. По масите имаше петнайсетина души, а още двайсетина чакаха на опашката. Беше невъзможно да определя кои бяха преследвачите. Имаше някъде петнайсет мъже в младежка или средна възраст и всеки от тях — или всичките — можеха да са агенти на СВР. Както и жените в закусвалнята, като стана въпрос.