Сигурно Имелда я съветваше да разкара проклетата халка от пъпа си. Катрина вероятно й обясняваше, че ще й запази специално място на опашката за гилотината, когато дойде революцията. Чух тъпи удари и тътрене на крака и се зачудих дали Имелда не я блъска насам-натам в стените.
Към осем и половина вече имах някаква обща представа за това, което исках — или по-скоро трябваше — да направя. Започнах да звъня по телефона, първо в кабинета на шефа на правния отдел на ЦРУ, за да си уговоря среща. После в кабинета на Еди Голдън, за да си уговоря среща и с него. Накрая в кабинета на Клапър — за да уредя да наемат Катрина, да й плащат заплата и да възстановят разрешителното й за работа със строго секретни материали.
Когато излязох, в приемната беше вкарано второ бюро за Катрина, а двете кантонерки бяха с отворени и изпразнени чекмеджета. Имелда и Катрина се бяха подготвили за прилива от документация по делото. Умници.
Двете седяха край импровизирана маса, изненадващо дружелюбно настроени, а между тях имаше две чаши от кафе „Старбъкс“ и остатъци от кейк.
Свих рамене и тръгнах към външната врата.
— Къде тръгна? — подвикна Имелда.
— В ЦРУ, а после да видя Голдън. Няма да съм тук до обяд.
— Не забравяш ли нещо?
— Чакай да видя… куфарче… писалка… бельо… Не, всичко си имам.
— А помощничката ти?
— О, изобщо не съм забравил. Това са срещи за запознаване. Тя може да почака тук.
— Глупости. Тя е адвокат, нали тъй?
— Може дори да те изненадам, като направя нещо полезно — обади се развеселено Катрина. — Знам, че ти е трудно да повярваш.
Наистина ли трябваше да обяснявам какъв е проблемът? Дори ако оставим настрана другите съображения, първото впечатление е много важно в този бизнес, особено когато започваш с най-затвореното общество на планетата. Тя беше облечена със свободно падаща блуза, тесни бричове, сабо и носеше нашийник. От друга страна, може би си заслужаваше да я взема заради шока, който щеше да предизвика. Може би обицата на носа й и халката на пъпа й щяха да задействат металните детектори в ЦРУ. Щеше да е забавно.
След три минути вече летяхме надолу по магистралата „Джордж Вашингтон“. Беше време да опозная тази жена.
— Е, разкажи ми за себе си.
— „Разкажи ми за себе си“? — повтори тя. — Не можа ли да попиташ нещо по-тъпо?
— Най-обикновен въпрос. Кажи каквото ти хрумне.
— Каквото ми хрумне значи. Неомъжена бяла жена без херпеси, с диплома по право от треторазреден университет. Обичам червило „Премиер Руж“ на „Шанел“, редя се на опашки за билети на концертите на Ю Ту и наистина няма да имам нищо против, ако началникът ми не се държи толкова снизходително с мен. Така става ли?
— Чудесно. Но ми се стори, че долових и някакво послание между редовете.
— Престани да го увърташ и ми кажи какво всъщност те интересува — каза тя.
— Нарича се „опознаване“. Когато хората се познават, работят по-добре заедно. Пише го в един учебник по мениджмънт, който четох.
Разбира се, това беше същият онзи учебник, в който пишеше как се провеждат интервюта за работа, така че към този момент достоверността му беше под въпрос.
— Спомена, че родителите ти са руснаци — продължих. Как са се озовали тук?
— Не съм казала, че са руснаци, а че са ме научили да говоря руски. Баща ми беше чеченец, майка ми беше рускинята. Когато се оженили… ами комунистите не обичали чеченците и смесените бракове, така че животът им се стъжнил. Проявили интелигентност. Дошли тук.
— И си отраснала в Ню Йорк?
— В Трайбека, преди юпитата да открият този квартал. Беше приятно място, преди новите строителни фирми да го превърнат в сегашния лъскав ад.
— Кой колеж си завършила?
— Сити Юнивърсити в Ню Йорк. Наложи се четири години да разнасям чинии в разни ресторанти на Бродуей, където натопорчените туристи ме хващаха за задника точно когато се опитвах да вдигна таблата над главата си. Колежът беше кофти преживяване.
Тя помълча малко и попита:
— Свършихме ли вече?
— Почти. Защо поиска да следваш право?
— Искаш да кажеш, какво прави момиче с моята външност в твоята професия?
— Ха, това също е добър въпрос.
— Ако имах цял гардероб с бизнес костюми и куфарче „Дуни и Бърк“, нямаше да питаш. Ела някой път в съда, ще ти скрия шапката.
— Сигурно — отвърнах.
Естествено, и двамата знаехме, че преувеличава.
— И защо наказателно право? — попитах.
— Вече съм аз на ред.
— Кой е казал, че ще се редуваме?