Поведоха ни по едни стълби в дъното, които слизаха в мазето. Вътрешността на сградата издаваше, че е учреждение, като болница. Или, предвид обстоятелствата, като затвор. На дъното на стълбището завихме наляво и минахме по един коридор, преди да ни натъпчат в ярко осветена стая.
Отпушиха ни устите, но никой от двама ни не проговори. И двамата бяхме зашеметени. Просто си стояхме с оковани ръце и крака, като гледахме белите стени и размишлявахме за съдбата си. Останахме така почти пет минути, преди зад нас да се отвори врата. Завъртях се и видях да влизат четирима наистина много едри горили, след които вървеше миниатюрният Виктор Юриченко.
Виктор започна без предисловие:
— Алекси, Алекси, такава трагедия, че се стигна до това. Наистина съжалявам, че се наложи.
Алекси не каза нищо, така че Виктор ме заобиколи и застана срещу него. Очите му се свиха в гневни цепки, после излая нещо на руски, което не разбрах, но нямаше и нужда. Сигурно беше руската дума за „мамка му“ или „по дяволите“, а аз започнах да се смея.
Опитах се да спра, но кикотът излизаше сам. Виктор застана пред мен и ме удари с всичка сила. Всъщност не беше чак толкова силно, така че започнах да се смея още повече, отчасти защото цялата история беше адски комична, а отчасти защото бях адски изнервен и трябваше или да се смея, или да припадна.
Виктор извика нещо на руски на своите горили и двама от тях дотърчаха и сгънаха партньора ми на две. После единият от тях свали перуката му, а другият започна да дърпа еластичната гумена маска, която имитираше кожа, от лицето му. Тя се накъса на парчета и след трийсетина секунди бяха махнали повечето от нея. С тези модерни холивудски маски човек направо не може да се познае.
Не знаех нищо за човека под маската, освен че беше федерален затворник, избран за тази работа, защото беше висок и тежеше колкото Алекси. Беше в строго охраняван затвор за три въоръжени обира и от ЦРУ му бяха предложили сделка. Той излежаваше доживотна присъда като рецидивист, а ако приемеше тази работа и се справеше с нея, президентът на САЩ щеше лично да го помилва.
Точно в този момент изглеждаше напълно объркан, защото не се предполагаше ролята му в операцията да завърши така. ЦРУ го беше разположило в тоалетната със съвсем различна цел. Истинският Алекси трябваше да отиде при Катрина в една от кабинките в дамската тоалетна и двамата трябваше да се предрешат като шишкави бабушки и да излязат заедно. Идеята беше моя, разбира се. Беше ми свършила работа в супермаркета, нали така? А аз трябваше да тръгна веднага след тях.
Но този план не предполагаше, че вътре в закусвалнята ще има цяла тълпа агенти на СВР. Планираният край беше затворникът, предрешен като Алекси, да излезе от мъжката тоалетна няколко минути след като Катрина, Алекси и аз избягаме. После бързо щеше да се отправи към метрото, да слезе след няколко спирки, да се скрие в някоя тоалетна, да си свали маската и да отиде до предварително уговорено място, откъдето ЦРУ щяха да го върнат на свобода в Съединените щати.
Но всички знаем поговорката за внимателно обмислените планове, нали? В мига, в който разбрах, че в закусвалнята има агенти на СВР, осъзнах, че е време за резервния план. А това беше проблем, защото резервен план всъщност нямаше. След като Алекси и Катрина бяха в тоалетната, агентите на СВР можеха да наблюдават само мен. Когато видях Алекси и Катрина да излизат предрешени, трябваше да им спечеля поне две-три минути, за да стигнат до колите на ЦРУ на три пресечки оттам и да избягат. Ако бях тръгнал след тях, щях да проваля всичко.
Чувствах се доста горд от саможертвата, която бях направил, за да им дам възможност да започнат нов живот. В това имаше известно благородство, нали така? Все едно бях излязъл от роман на Дикенс.
Но докато гледах разяреното лице на Виктор Юриченко, се сетих и за друг момент от роман на Дикенс: този, в който се казва, че след добрите времена винаги следват лоши. В моя случай лошите определено се задаваха.
— Кой си ти? — изръмжа Юриченко на затворника.
— Пусни го — казах. — Той е никой. Федерален затворник, когото наехме за тази работа. Нямаше представа за целта на операцията или дори за собствената си роля в нея. Обещаха му свободата, ако се скрие в онази тоалетна и излезе две минути след като почукат на вратата.
Виктор ме гледаше вторачено. Спомняте ли си как ви казах, че приличаше на кльощав Дядо Коледа със ситните бръчици от смях покрай очите и устата? Време е да поправим тази грешка. Сега изглеждаше като ядосан дядка с гигантски, много болезнени хемороиди.
— Обикновен затворник значи?
— Да.
Той погледна една от горилите си и преди да кажа нещо, се чу изстрел и бедният човечец падна на пода, а предната част на главата му се разплеска по отсрещната стена.