— Не — признах си, напълно искрено.
Той се замисли върху отговора ми, сякаш беше по детски наивен. Въздъхна.
— Помагах им да унищожат Русия. Вие, американците, бяхте на прав път. Управлявахте империята си като елитен клуб за джентълмени. Приемахте в него само богатите и талантливите — Япония, Западна Европа, Тайван, Канада. А ние вземахме само безполезни пиявици. Източна Европа, Виетнам, Северна Корея, Куба, Йемен, Етиопия — какво е общото между тези места? Навсякъде цари хаос и беднотия, ето какво. Те бяха бедни сирачета, които изцеждаха силите и богатството ни. Не получавахме нищо в замяна. Нищичко. А собственият ни народ обедняваше все повече. А не трябва да бъде така, нали?
Свих рамене. Никога не съм работил по издигането на империи, така че откъде можех да знам, по дяволите?
— Трябваше да се спре — каза той, като прекоси стаята и размаха ръце. — Но по какъв начин? Кой притежаваше нужните умения за това? Ами аз самият, както осъзнах един ден. Горкият Горбачов, той така и не разбра какво става. Всичко, което започваше, се проваляше. Поляците тръгнаха да стачкуват, насъсквани от онзи мустакат идиот Лех Валенса, а по някаква необяснима причина нашето разузнаване не можеше да ги спре. Странна работа, нали? С цялата си мощ не можахме да спрем някакъв си бунт. После великата ни Червена армия изведнъж започна да губи войната в Афганистан. Помисли си за това, Дръмънд. Наистина ли вярваш, че руската армия е била толкова неспособна да се справи с едно племе бунтовници от Четвъртия свят? Или че не сме били в състояние да смажем Валенса и хората му? Виктор се засмя. — Изглеждахме некомпетентни само защото някои особено патриотични генерали и управници нарочно се преструваха, че е така. Целта беше да започне разпадането на империята, да загубим войната, да осигурим на Русия собствен Виетнам. После започнаха проблемите в Грузия, в Чечня, а после този Елцин се появи от нищото и заплаши властта на Горбачов.
— Ти си бил зад всичко това? — попитах, зашеметен от мащабите на заговора, който очевидно беше още по-невероятен, отколкото си представяше Алекси.
— Разбира се. Е, имаше и други, естествено… Всъщност много други. Патриоти, които осъзнаха, че трябва да премахнем старата система, да унищожим стария строй, за да започнем да строим отново.
— Но защо не си казал на Алекси? Той ти е бил като син, нали?
Старецът сведе очи за момент, сякаш се притесняваше от следващото си признание.
— Та как можеше Алекси да прегърне нашето дело? Той не беше виждал грешките на идиотите марксисти, не беше изпитвал на гърба си тяхното невежество. По онова време беше твърде наивен, за да разбере. О, в крайна сметка щях да му кажа.
Виктор спря и, изглежда, се замисли дали е направил верния избор. После нерешителността му се изпари.
— Но Алекси имаше жизненоважна функция.
— И каква беше тя?
— Когато за пръв път дойде да сподели съмненията си, осъзнах нещо много важно. В началото всичко беше толкова несигурно. Можеше да бъде спряно толкова лесно — както отвътре, така и от Запада. Бяхме толкова уязвими, че тайната беше единствената ни защита.
— Е, и?
— Все още ли не разбираш, Дръмънд? — сопна се той, ядосан от факта, че не можех да достигна до очевидните според него заключения.
Както повечето безобразно интелигентни хора, и той се дразнеше от по-обикновените умове като моя.
— Алекси беше първият външен човек, който разбра за плана — продължи той. — С невероятния си интелект само той забеляза, че историята не следва естествения си ход. Всъщност аз бях много горд от него. Така че реших да го използвам, за да ни контролира. Щеше да поддържа формата ни. Разбира се, беше напълно безопасно, защото ми докладваше за всичко. Но ако Алекси не можеше да ни разкрие, значи никой нямаше да успее.
Изведнъж ме обзе страхопочитание към коварството на този човек. За него целият свят беше шахматна дъска, на която можеше да играе както поиска. Дори Алекси беше обикновена пионка, която можеше да мести от квадратче на квадратче.
— Толкова си безсърдечен — не се стърпях.
— Безсърдечен? — Той поклати глава. — Не, Дръмънд. Аз дадох на Алекси роля в историята. Онзи, който служи в невежество, не служи по-зле, нали така? Като знаехме, че имаме достоен противник, бяхме много по-внимателни. Ако не беше Алекси, можеше да проявим небрежност.
Виктор млъкна и ме погледна с любопитство.
— Кажи ми нещо. Как разкри горкия Милт? Какво те отведе до него?