— Втория път, когато се опита да ни убиеш — признах.
— Аха. — Той кимна, като очевидно навърза сам останалата част от историята; наистина беше плашещо интелигентен. — И аз това си помислих. След опита в Москва се колебаех дали да опитвам отново. Но просто не можех да ви оставя да душите около Алекси — ти и онова момиче. Добре е да разбереш, Дръмънд, че когато наредиш фигурите на дъската, те трябва да се движат по правилата. Ти и момичето нарушавахте логиката. Ти се бъркаше в неща, които не ти влизаха в работата, а тя разви някакви чувства към Алекси. Какво можех да направя, освен да ви елиминирам?
Мислех си, че можеше да направи много други неща, но пък аз бях силно предубеден по този въпрос.
— И така — продължих, — ние засякохме датите на всички документи, които ЦРУ уж беше получило от вашия сейф. Когато открихме няколко, които само Мартин беше виждал, всичко си дойде на мястото.
— Много умно от ваша страна, Дръмънд. Жалко за Милт. Сигурно се чудиш как го вербувахме. Още когато беше в колежа и изучаваше руска култура, той ни посети тук с една група студенти. Беше през шейсетте, когато много млади американци бяха разочаровани от Виетнам, и Милт много шумно изказа отвращението си от вашето правителство. Почти не се наложи да го вербуваме. Съдбата ни играе странни номера, нали? Кой можеше да си представи, че съквартирантът му от колежа ще стане президент на САЩ?
Единствената полза от Милт, която виждах тогава, беше да напише няколко книги и статии, които да навредят на ЦРУ и вашата външна политика. Сключихме сделка. Аз щях да му осигуря информацията, а той щеше да стане прочут писател.
— Ами, както казваме в Америка, понякога падаш в купчина лайна и намираш златно кюлче.
Той ме изгледа много лошо, а Феликс пристъпи крачка напред.
— Метафорично казано — добавих бързо. — Искам да кажа, че Мартин наистина е бил голям удар, нали?
— Голям удар? — повтори Виктор. — Милт беше страхливец. Отказа да направи каквото и да е, ако не го защитя. Така че се погрижих да получи застраховка. В деня, в който Морисън влезе в кабинета му, той разбра, че е намерил перфектната изкупителна жертва. Нали си спомняш, че онзи път ти намекнах как Морисън сам си е докарал това на главата. Беше толкова амбициозен и нагъл подмазвач, че все едно сам кандидатства за тази роля.
— И Милт стана безценен?
— Не можеш да си представиш — каза Виктор, като отново се засмя. — Горкият Елцин не можеше да повярва колко качествена информация му предоставях и какви неща можех да накарам да направи вашето правителство. Всеки път, когато му давах речите на американския президент, преди да се срещнат, направо си умираше от смях.
— Да, но ти си го издигнал на власт и си му го дължал и без това, нали?
— Трудно може да се каже, че дължах нещо на Елцин, Дръмънд. Със сигурност не бих го избрал за тази работа, ако зависеше от мен. Беше достъпен и лесен за манипулиране и с това се изчерпваха положителните му качества. Не че имаше значение. Той беше временна фигура. Никога не сме възнамерявали да построим нашата нова Русия около него.
— Нима?
— Разбира се, че не. Той така и не разбра за съществуването ни. Беше като погребален агент, когото издигнахме, за да топли мястото на водача, докато подготвим наш собствен човек да го замени. Елцин щеше да поеме вината за неизбежните сътресения на тази рязка промяна, а после ние щяхме да предложим на народа спасител — трезв, отговорен човек, който щеше да обещае да поправи всичко.
Шокът от думите му ме блъсна като парен чук.
— Нима искаш да кажеш, че…
Той се усмихна.
— Вие, американците, сте толкова изумително тъпи, че е направо невероятно как сте станали толкова богати и могъщи. Откъде дойде новият ни президент? Той работеше за мен, в моя отдел на КГБ. Как иначе щеше да получи този пост?
Невярващо поклатих глава.
— Това няма да успее, Юриченко. Светът все някога ще разбере. Не можеш да го запазиш в тайна завинаги.
Той поглади брадичката си с ръка, точно както правеше Алекси. Беше направо страховито.
— Е, и? Вече сме стигнали твърде далеч, за да се откажем. Защо някой би искал да спираме? От какво да се страхуват? От нова империя? Ние изобщо не възнамеряваме да изградим такава. Цялата идея за империите е малко отживяла, не мислиш ли? Нали в крайна сметка всички империи рухват?
— Но това, което си направил в Грузия и другите републики? Светът няма да го позволи.
Той клатеше глава.
— Ние не пожелаваме нищо, което е на съседите ни, Дръмънд. Ние просто им казваме какво искаме и ги принуждаваме да ни го дадат. Ако се разбунтуват, като чеченците, грузинците и арменците, ги превръщаме в урок за останалите. Но защо са ни узбеките, таджиките или казахстанците? Ако ги вземем обратно в нашата държава, те пак ще започнат да смучат кръвта на руския народ. Просто искаме техния петрол и памук на цените, които ние им определим. Не виждаш ли колко по-удобно е така?