Джонсън и Клапър като по команда завъртяха глави и ме погледнаха.
— Точно затова настоявахме Дръмънд да присъства на тази среща — каза Клапър. — Той ще трябва да се закълне да върне касетите и никога да не казва нито дума за това.
Веждите му се спуснаха над очите.
— Сигурен съм, че ще го направи. Нали, Шон?
Сега ще ви кажа за какво си мислех точно в този момент. През всичките пет месеца, които прекарах в Сибир, аз си знаех, че този миг ще дойде. Това беше единственото, което ми помогна да запазя разсъдъка си, да издържа постоянния бой, невероятната самота и ужасния студ. Тези касети бяха единствената ми надежда.
Бяха като бомба със закъснител. Щяха да навредят необратимо на американско-руските отношения. Американският народ не обича да го мамят като последен глупак. Наистина се ядосва от такива работи. Пък и, честно казано, след като знаех за плана на Юриченко, май беше най-добре всичко да излезе наяве. Но дали това си струваше остатъка от живота ми?
Подпрях глава на стената. Придадох си вид, че мисля. Клапър ме познаваше, затова се намеси:
— Дори не си го помисляй, Шон. Нямаш друг избор. Ако откажеш, касетите, така или иначе, няма да видят бял свят. Повярвай ми.
В гласа му имаше някаква нотка, някакъв нюанс в интонацията, сякаш знаеше нещо, което аз не знаех. Добре, значи трябваше да поразсъждавам какво е. Но пък другото, за което си мислех, беше фактът, че и без касетите можех да направя голяма добрина, като разкажа на ЦРУ — или, ако не искаха да ме слушат, на американската преса — всичко за организацията на Виктор и неговите другари. Всъщност това беше по-голяма новина от обичайните шпионски скандали. Това беше новината, която щеше да сложи край на всички новини.
— Добре де — измърморих и Джонсън и Клапър облекчено се отпуснаха на столовете си.
Сякаш по някакъв невидим знак вратата зад мен се отвори и надзирателят ме издърпа от стаята, така че възрастните спокойно да обсъдят каквото там имаше още за обсъждане, преди да сключат сделката.
Отведоха ме обратно в автомобила, закараха ме в един местен затвор и ме настаниха в самостоятелна килия. Легнах, затворих очи и се опитах да поспя. Не можах обаче. Измъчван от кашлица и тревожни мисли, в три сутринта все още бях буден, когато двама пазачи и двама американци с тъмносиви костюми дойдоха да ме вземат. През целия път до летището гледах московските улици през прозорците на колата. Там обикаляха обичайните просяци и ветераните инвалиди — горките нещастници, които не осъзнаваха, че са само пешки на шахматната дъска и съдбата им е в ръцете на хора като Виктор Юриченко. Всъщност плачех, когато ме качиха на един американски самолет С–130 и излетяхме.
40
Прекарах една безрадостна седмица във военната болница в Ланщул, Германия, докато докторите провериха всеки квадратен сантиметър от тялото ми за инфекции и зарази, които можеше да съм прихванал в Лагер 18. Имах отравяне на кръвта, но те го оправиха за няколко дни. Натъпкаха в организма ми съдържанието на цели аптеки, за да се преборят с пневмонията. Освен това през цялата седмица бях на системи, за да възстановят витаминния ми баланс или броя на червените кръвни телца, или на сперматозоидите. Никой не ми казваше, така че откъде можех да знам, по дяволите?
По време на лечението двама от сърдитите агенти на ЦРУ постоянно идваха в стаята ми да ме разпитват. Разказах им всичко. Казах им за признанията на Виктор, за Милт Мартин и за живота в Лагер 18. Те записваха всяка дума и слушаха търпеливо, но нямах представа какво мислят по въпроса. Както повечето агенти на ЦРУ, които снемат показания, и тези бяха общителни като тухлена стена. Всеки път, когато ги питах какво е станало през последните пет месеца, те просто ме гледаха втренчено и казваха, че нямат разрешение да говорят за това.
След като ме изписаха от болницата, се наложи да взема граждански полет обратно до Щатите. Веднага щом се настаних, подкупих стюардесата да ми донесе шест допълнителни бутилчици скоч. Заслужавах малка награда. За съжаление тялото ми беше толкова разнебитено и изтощено, че припаднах след третата.
Събудих се с адско главоболие, а стюардесата ме дърпаше за ръката. В самолета не бяха останали други пътници — само аз и хората, които чистеха. Повлякох се по пътеката между седалките, видимо сломен от тягостно самосъжаление. Така ли трябваше да се отнасят с героя, който се завръщаше у дома?
Минах през митницата за рекордно кратко време и тъкмо когато напусках охраняваната зона, забелязах една дребна чернокожа жена с цивилни дрехи, която размахваше ръце и тичаше към мен. Ако не я познавах толкова добре, щях да се закълна, че се радва да ме види.