— Не бъди такъв задник — настоя тя. — А ти?
— Какво аз?
— Къде си отраснал?
— Аз съм дете на армията. Постоянно се местехме. Веднага щом се понатрупваха сметки за плащане, заминавахме за друг град.
— Значи затова се хвана с правото, а?
— Не съм го поглеждат по този начин.
— А как го поглеждаш?
— Според мен е добър занаят и достойна професия.
— Еха. Дори успя да го кажеш, без да се разхилиш. — Тя ме изгледа продължително. — И защо точно право?
Показах личната си карта на пазача на портала на ЦРУ и отвърнах:
— Защото, когато все още бях в пехотата, имах лошия късмет да застана пред няколко куршума. После докторите закърпиха парчетата и направиха катастрофална грешка, защото получиха адвокат, а не пехотинец.
— Много тъпо. Надявам се, че си ги скъсал от процеси.
— Ами нали знаеш какво мислят докторите за адвокатите. Те бяха още по-разтревожени от мен.
Спряхме на едно място за посетители на паркинга и се запътихме към входа. Посрещна ни млад мъж с кисела физиономия, който ни раздаде временни пропуски за сградата, съвсем сериозно ни показа как да си ги закачим и ни придружи до асансьора. Направо можеш да се влюбиш в такъв човек.
Изкачихме се четири етажа и слязохме пред кабинета на шефа на правния отдел, където една секретарка с физиономия на скумрия неодобрително изгледа Катрина, а после превзето ни нареди да седнем и да изчакаме. Нямаше да се учудя, ако държи пистолет в чекмеджето на бюрото си. Седнахме и зачакахме.
След около минута един мъж с хубав костюм подаде глава от вратата на кабинета си и не особено дружелюбно каза:
— Влизайте.
Влязохме, какво да правим.
Кабинетът не беше особено голям, но те са такива в повечето правителствени учреждения. На стената беше окачена дипломата му от Бостънския университет, обградена от безчет снимки, на които се виждаше как суетният тип се здрависва или позира с цяла плеяда впечатляващо известни личности.
Хвърлих един поглед на снимките, изпаднах в шок, като осъзнах колко по-ниско стоя от него, изправих се и побегнах навън.
Шегувам се, естествено.
Мъжът се казваше Кларънс О’Нийл, беше към края на четирийсетте и беше стигнал доста далеч по наклонената плоскост, която превръща сравнително атлетичните червенокоси младежи в червендалести набити ирландци със смачкани носове. Очите му облъчваха Катрина с радиоактивен блясък в продължение на няколко секунди, после двамата се изгледахме с неприязън, както е прието между враждуващите юристи. Откъдето и да го погледнеш, Кларънс щеше да е важна част от това дело и вероятно щеше да взема най-важните решения.
Най-сетне той се облегна назад на стола си, прокара ръка през немирната си оредяваща коса и попита:
— Какво мога да направя за вас, майоре? Мис Мазорски?
— Помислих си, че сигурно има смисъл да дойдем тук и да се запознаем с вас — отвърнах. — И може би да се разберем за някакви правила на играта.
— Опасявам се, че не ви разбирам. Това е дело на Военния съд. И няма нищо общо с тази институция.
Направо обожавам да ме разиграват.
— Не ме подтиквайте към крайности — казах. — Вашето управление е изпратило специалния отряд, който е арестувал клиента ми. Имате цели складове, натъпкани с информация, от която се нуждая. Наредете на хората си да ми осигурят достъп до това, което по закон ми се полага да видя, или ще изляза от тази сграда и веднага ще свикам пресконференция.
На лицето му изгря неприятна крива усмивка.
— Всички адвокати на защитата ме плашат с това. И преди сме се справяли с пресата, така че няма да се затрудним. Честно казано, след Световния търговски център съдилищата са много по-благосклонни към нас.
Аз също му подарих една крива усмивка. Готино, а? Съвсем скоро щяхме да се довършим взаимно с тия криви усмивки.
— А колко от тези адвокати се появяваха на пресконференциите, облечени в униформа? Колко от тях имаха разрешителни за работа със строго секретни материали? Колко знаеха как точно да злепоставят това управление, за да получат каквото искат?
Той се изправи и заобиколи бюрото си, за да застане пред мен. Спря на по-малко от половин метър и погледна надолу към лицето ми. Най-старият трик за унижаване на събеседника, описан в учебниците. Остава ти или да го зяпаш в чатала като стар мръсник, или робски да вдигнеш глава нагоре.
Аз избрах робския вариант, ако се интересувате.
— Виж, Дръмънд, предателството на твоя клиент е толкова ужасяващо, че дори не ми се мисли. Разбира се, ти просто си вършиш работата и ако щеш, вярвай, аз ти се възхищавам. Но когато научиш всичко, което е извършил клиентът ти, ти самият ще поискаш да го удушиш. Той е лично отговорен за много повече мизерии, отколкото можеш да си представиш. Все още се опитваме да оценим точния размер на щетите, но е доста вероятно да добавим и обвинение в убийство към държавната измяна.