Горчивина ли беше това в гласа ми или какво?
— Държат се с нас като с малки деца — продължи Катрина. — От месеци живеем в служебни апартаменти на ЦРУ, докато снемат показанията на Алекси.
— Обзалагам се, че сте си изкарали страхотно.
— Да, бе, страхотно — каза тя и отметна един кичур от челото си, за да ме огледа от глава до пети. — Но очевидно сме били при по-добри условия от теб. Изглеждаш ужасно. Защо не излезе след нас от онази закусвалня? Чакахме, докато Джаклър не се разбесня, че нямаме повече време.
За малко си помислих да й подхвърля истината. „Ей, спомняш ли си, когато онази жена даде сигнал да прекратим операцията, а ти я разкара? Както разкара и мен, когато ти напомних? Ами, познай. Резултатът от това са последните пет месеца от живота ми.“
Нищо подобно не изрекох. Нямах и намерение. Честно казано, бях прекарал пет месеца в идиотска завист към Алекси. Знам, че звучи глупаво, но аз трябваше да съм с Катрина, защото тя вярваше на мъжа до себе си и беше готова да рискува живота си за него. Аз, от друга страна, бях влюбен в подла интригантка, която предпочете един пълен задник пред мен и все още имаше нахалството да се опитва да ме върне в играта, за да ме използва като примамка.
Така че ето какво казах:
— Ами на съседната маса имаше едно много симпатично момиче и тя… не, по-добре да не ви разказвам.
Катрина ме изгледа така, сякаш бях полудял. Усмихнах им се.
— Е, вие двамата ще се жените ли, или ще направите някоя друга глупост?
Алекси гордо се ухили.
— Предложих на Катрина преди два месеца.
— И тя ти отказа, нали? Каза, че е влюбена до уши в един елегантен, невероятно красив военен адвокат и никога не би се задоволила с нещо по-малко?
Алекси очевидно имаше още доста работа, докато започне да разбира американския сарказъм.
— Ами не, Шон, не каза това.
Катрина го хвана за ръката и ме стрелна с убийствен поглед.
— Той се шегува, Алекси. За бога, не копирай чувството му за хумор.
— А, разбирам — каза той и се опита да се засмее вежливо.
— Определихте ли датата? — попитах.
— Трябва да изчакаме, докато се преместим и заживеем с новите самоличности.
— Ами, много се радвам за вас. Наистина.
Така си беше. В истинския живот няма хепиенд като в приказките и филмите. Освен това изпитвах известно мрачно задоволство, че съм бил като Купидон, който им е дал възможност да се обичат — просто досега не знаех през какви гадости се налага да мине един Купидон, за да свърже младите хора.
Когато сервитьорът се появи, си поръчах пържола, ребърца и омар, с три-четири гарнитури и четири десерта, и направо се освиних. ЦРУ плащаше тази вечеря. Исках дълго да я помнят.
Докато тъпчех храна в устата си, разказах на Алекси и Катрина всичко за Виктор и тайната му организация, а Алекси каза, че с ЦРУ вече са достигнали до същите изводи. Когато успял да избяга, те събрали две и две и всичко си отишло по местата. Опитах се да добавя някои подробности, за които не се бяха досетили, и той изглеждаше изненадан, но сигурно просто се преструваше. С неговия мозък най-вероятно се досещаше и за други неща, извършени от Виктор, за които дори аз не знаех.
Най-сетне каза:
— Чу ли какво стана с Милтън Мартин?
— Не, в моето спално в Лагер 18 нямаше сателитна чиния — отвърнах, като поднесох още едно парче пържола към устата си. — В съседното имаше, но там бяха настанени едни много неприятни типове, които не ни пускаха да гледаме.
— Седмица след като пристигнахме с Катрина, Мартин скочи от трийсетия етаж на една сграда в Манхатън.
— Скочи, а?
— На покрива имаше бележка, в която пишеше, че е нещастен и разочарован в професионален план. Разбира се, беше фалшива. Виктор се застраховаше. Мартин вече беше изпълнил целта си, да? Нямаше полза от него за Русия… беше време да се елиминира източникът на възможни неудобства.
— Ей, много съжалявам да го чуя — казах, като се чудех дали Юриченко и ЦРУ не бяха сключили някаква сделка, за да попречат на Мартин да се превърне в сензация. — Надявам се, че бетонът отдолу е бил от най-твърдия.
Към единайсет вечерта и трите ми чинии бяха празни и бях приключил с десерта. Освен това щедро бях помогнал на Имелда и Катрина с техния десерт, а третата бутилка шампанско също беше празна. Бях пиян, прегръщах и целувах и двете и говорех всякакви глупости, а храната вреше в стомаха ми.
Един от агентите вежливо подаде глава в сепарето и ни напомни, че е време Алекси и Катрина да тръгват, за да не изпуснат късния си полет. Пак се прегърнахме и целунахме, защото знаехме, че повече няма да се видим.
Имелда ме откара обратно в апартамента ми. Някой очевидно беше платил наема, тока и телефона, защото всичко си работеше. Имелда, разбира се. Тя не пропуска нищо. Разбира се, на сутринта на бюрото ми щеше да има подробна сметка за точната сума, която й дължа. С лихва, естествено, защото — както казах — тя не пропуска нищо.