Настъпи неловка пауза, в която се гледахме вторачено и обмисляхме възможните последствия от тази новина.
— Как точно ставаше? — попитах накрая.
— Алекси не позволяваше никой друг да се замесва. Знаеше по-добре от нас с Мери колко дълбоко са проникнали техните агенти в разузнаването ни. Приемаше този факт априори.
Катрина реши, че интересът ми към темата е нещо повече от празно любопитство, и реши да се включи в играта.
— Не вземахте ли предпазни мерки?
— Алекси настояваше да се срещаме лично, но след всеки контакт шефовете искаха от мен и Мери подробни доклади. Това е стандартна процедура.
— Обясни ни как действа — помоли тя.
— Пишеш доклада веднага след срещата, така не рискуваш да забравиш нещо. Опитваш се да се сетиш за всичко, което е казано, за психическото състояние на целта, за общото настроение.
— Кой получава копия от докладите?
— Арбатов беше толкова важен и опасен източник, че разпространението се ограничаваше до заместник-директорите на разузнаването и оперативния отдел. А, и един психиатър.
И двамата изглеждахме объркани, така че Морисън добави:
— Отчасти наша бе отговорността да поддържаме желанието му да ни издава информация и да се погрижим да надмогне всяка евентуална психоза или невроза. Всеки, който предава страната си, е изложен на невероятни подводни течения от вина и страх. Психиатърът изчиташе докладите ни, за да търси признаци за бъдещи проблеми и да ни съветва как да се справяме с тях.
Това ми се стори любопитно.
— И стабилен ли беше този Арбатов? — попитах.
— Имаше си причини да го прави и смяташе, че те са добри.
— Какви бяха тези причини?
Морисън се беше прегърбил на стола, играеше си с белезниците, а на мен ми се струваше, че го увърта. Или пък просто беше нервен, след като беше разкрил толкова важна информация. Или пък не беше само това.
Най-сетне отвърна:
— Мисля, че Алекси избираше за нас само нещата, които смяташе за… как да го кажа? Ако Русия правеше нещо, което според него беше отблъскващо от морална гледна точка, той ни докладваше. Но например никога не ни даде имената на някакви американски предатели като Еймс или Хансън. Не ни даваше никаква контраразузнавателна информация.
— А самият той искаше ли от вас информация?
Грозната гримаса на лицето на Морисън ясно сочеше, че най-сетне е разбрал накъде го водя с въпросите си.
— Майната ти, Дръмънд! Естествено, че обсъждахме разни неща. Но аз винаги включвах и собствените си реплики в докладите. Никога не съм му казвал нещо, което може да се квалифицира като предателство.
— Сигурен ли си?
— Двамата с Мери получавахме стриктни инструкции какво ни е позволено да разкриваме. Никога не съм излизал извън тези граници.
Усетих, че сме стигнали до патово положение, и смених темата.
— Добре, а имаше ли други като Арбатов?
— За мен не. Мери работеше с такива, с много различни хора, но моите служебни задължения не включваха контролиране на източници.
— Кой вкара Мери в играта? — попита Катрина.
— Той самият. След 1991-ва заемах различни длъжности, които пречеха да го контролирам както трябва. Той предложи Мери.
Обмислих това и реших, че от гледната точка на Арбатов в този вариант има смисъл. Така нещата оставаха в семейството и рискът от разкриване намаляваше.
— Помисли добре — казах. — Имало ли е други руснаци, с които си поддържал контакт от осемдесет и девета до днес?
— Не — отвърна той незабавно, като ме остави с неудовлетвореното желание да се постарае да помисли поне няколко секунди.
Търсачите на предателя се бяха съсредоточили върху шпионска следа, която водеше чак до 1988 или 1989 г. Не знаех как са им хрумнали точно тези години. Но пък знаех това: анонимната птичка твърдеше, че е имало само един наблюдаващ офицер, и следваше логичното предположение, че той трябва да се е познавал с Морисън от самото начало.
Значи може би мислеха, че този човек е Арбатов — или пък някой друг, за когото Морисън не ми казваше. Погледнах към Катрина, която се беше вторачила в него. Изучаваше го толкова съсредоточено, че се изненадах. Ако се абстрахираш от стряскащата й външност, нахалството и сарказма, оставаше една интелигентна и решителна жена.
— Добре, генерале, това е достатъчно на този етап — казах. — Започни да организираш в главата си годините от деветдесета досега. Когато дойдем пак, ще се заемем с тях. Става ли?
Морисън кимна, но изглеждаше разтревожен.