— Какво? — попитах. — Искаш да добавиш нещо ли?
— Аз, ами… — Той се сви, сякаш го болеше. — Виж, Дръмънд, за Арбатов…
— Какво за него?
— Не казвам, че е свързан с това или нещо подобно…
— Но?
— Ами, ъъъ, може би е добра идея да го проучите по-подробно.
— И как да стане това?
— Говорете с Мери. Вижте тя какво мисли.
Обещах му и си тръгнахме, като оставихме клиента си прикован за масата.
7
Двамата с Катрина се уединихме в дневната на разкошния ни офис. Направих нова кана кафе, метнах няколко дърва в камината и разпалих огъня, преди да седнем и да обмислим сериозно следващите си стъпки.
Исках да започнем с представата, която моята помощничка си беше изградила за клиента ни. Тъй като не се познаваха отпреди, тя можеше да е забелязала неща, които бяха ми убягнали. Съмнително, но винаги си заслужава да се провери.
Тя все още се наместваше, когато я попитах:
— Е, не е ли точно такъв задник, какъвто ти го описвах? Винаги помага, ако предварително внушиш на свидетеля какво да мисли, нали?
— Той поне има основателна причина — отговори тя, като май намекваше нещо за мен. — Сигурно заради тази история с арестуването и обвиненията. Смешна работа, някои хора се нервират за нищо.
— Нищо смешно не виждам. Но той е дори по-непоносим, отколкото си го спомнях. Как е възможно?
— Ти ми кажи. Нали ти го познаваш.
Заех замислена поза и потърках брадичката си.
— Как се оформя такъв характер? Адски е разглезен още от раждането, всичко му идва наготово. Той…
— Боже господи! — Тя поклати глава. — Само ми кажи фактите, сама ще си направя заключенията, става ли?
— Добре де. Фактите. Той е на четирийсет и девет години, роден е в Уестчестър, щата Ню Йорк, баща му е някаква голяма клечка в „Пепси“. Отгледан е като типично богаташко синче, заминал за Андоувър, станал вероятно единственият възпитаник на Йейл в съвременната история, който е влязъл в армията, и, както се казва, се захванал с велики дела — очевидно, в зависимост от гледната ти точка.
— А как се е запознал с жена си? — попита тя, като се облегна на една възглавница.
— Не знам как се е запознал с жена си. Не съм бил там — отвърнах аз с известно раздразнение, както ми се стори.
— Проблем ли имаш по този въпрос?
— Аз? Не, защо смяташ така?
Тя махна една несъществуваща прашинка от дивана.
— Сигурен ли си, че нямаш проблем по този въпрос?
Всъщност основният ми проблем беше необходимостта да се разправям с нахални любопитни жени. Все пак не изразих гласно тази мисъл и отвърнах:
— Запознали са се на работа, излизали са няколко месеца и накрая се оженили. Окей?
Тя прибра един непокорен кичур коса зад ухото си. Очевидно не беше удовлетворена, но изглежда, заключи, че няма да измъкне от мен по-добро обяснение. По една случайност беше права.
— Според теб той виновен ли е? — попита.
Сключих пръсти зад тила си и се загледах в огъня. Досега не се бях мъчил да мисля за това. От една страна, засипваха ме неотложни задачи още от момента, в който ми се обади Мери, а от друга, повечето адвокати изобщо не обичат да отговарят на този въпрос. Липсата на ясна позиция има някои чудесни предимства в професията ни. Най-сетне предпазливо отговорих:
— Не се връзва с представата, която имам за него.
— Ех, че прецизно го формулира.
— Виж… просто не се връзва.
— Понякога много ме дразниш.
— Добре де, специално обяснение за тези, които не разбират от намеци: Морисън не става за такова престъпление.
Започнах да отмятам на пръстите си.
— Той е патологично амбициозен нахалник. Освен това е гадно копеле и патологичен грубиян. Но чак предател? Може и да греша, но според мен обвиняват точния човек, само че за грешното престъпление.
— Опитват се да забият квадратен клин в кръгла дупка?
— И така може да се каже.
— Ти беше ли на сватбата?
— По дяволите, какво ти става?
Тя сведе очи.
— Беше напълно невинен въпрос. Пропускам ли нещо?
Да, бе, невинен.
— Какво точно искаш да знаеш? — попитах.
— Допреди минута беше просто любопитство. Сега вече се чудя дали тук няма подводна яма.
— Няма подводна яма. Поканиха ме, но аз… бях прекалено зает.
— Прекалено зает?
— Точно така.
— А не прекалено раздразнен например? Просто прекалено зает?
— Бях в Панама и помагах да проследят едно копеле на име Нориега, може би си го чувала.
— Сериозно ли говориш?
— Поканата за сватбата беше в служебната ми пощенска кутия, когато се върнах от войната. Бяха я изпратили преди месец.
— Ей, много гадно — каза тя.
Права беше. Наистина си беше гадно.