— А щеше ли да отидеш? — не мирясваше тя.
Тази жена беше като куче, докопало кокал. Инатът понякога е добродетел. Но пък на друго време и място може да бъде адски досадно нещо.
Както и да е, очевидно правилният отговор беше: „Ами да, разбира се. В любовта и на война всичко е позволено и прочие. Е, нямаше да седя на първия ред, откъдето щях да чувам как се мляскат, когато свещеникът стигне до обявяването им за съпруг и съпруга. Но все пак щях да присъствам в класическата роля на добрия приятел, който е на страната на булката и й пожелава вечна любов и щастие с идиота, когото си е избрала.“
Бях почти сигурен, че такава лъжа няма да мине.
— Не знам — отвърнах и се опитах да вложа убедителност в гласа си, но от изражението й подразбрах, че си губя времето.
След като изцеди от този отговор повече, отколкото ми се искаше, тя попита:
— Ще можеш ли да го защитаваш адекватно в съда?
— Не мога да отговоря на този въпрос, преди да чуем пълния списък от обвинения и да видим доказателствата.
— Добър опит. Интересуваше ме психологическата страна на въпроса.
— А, това ли. Да, мога да го представлявам.
Тя тихо отпи от кафето си и остави репликата ми да увисне във въздуха.
— А ти можеш ли да го защитаваш адекватно в съда? — попитах на свой ред.
— Ще бъде предизвикателство. Целият този свят на военни и шпиони ми е напълно чужд. Досега съм се занимавала с улични престъпници.
— И защо мислиш, че има разлика?
— Има, естествено.
— Защо?
— Хората, които съм защитавала, живеят в мизерия и безнадеждност. Аз съм от бедно семейство и мога да им вляза в положението. Хората в разузнаването са различни.
— Не толкова — отвърнах. — Пак става дума за алчност, кражби, ревност. — Усмихнах се и добавих: — И тъй като вече обсъдихме моя личен живот, защо да не преминем на твоя?
— Какво за него?
— Ти си на двайсет и девет, нали така? И все още не си омъжена?
— А ти си на трийсет и девет, нали така? И все още не си женен?
— В случай, че не си чувала, за мъжете възрастта няма значение.
По някаква причина това й се стори много смешно. Започна да блъска по възглавницата, задъхвайки се от смях.
— Ама и ти си един образ — успя да каже накрая.
Усмивката ми се разшири.
— Просто исках да опозная човека, с когото ще работя.
Да, знам. Дори на мен ми прозвуча тъпо.
Тя се ухили.
— Нека ти помогна. Дали имам приятел? Не. Имала ли съм някога? Да, няколко. Отчаяно ли си търся гадже? Не. Пропуснах ли нещо?
Защо ми трябваше да питам.
— Не — казах. — Това е достатъчно, благодаря.
— Може би ще ти помогне и едно описание на човека, когото търся?
— Давай. Какъв е човекът, когото търсиш?
— Със сигурност не е някоя горила, която прекарва почивните дни пред телевизора, като псува футболистите в компанията на пет-шест бири. Мъжествен, но по правилния начин — мъж, който може да различи флейта от пиколо.
На мен това ми звучеше горе-долу толкова мъжествено, колкото може да бъде едно скопено канарче, въпреки че все пак знам каква е разликата между флейта и пиколо — в размерите.
— Красив — продължи тя. — Но по правилния начин. Калифорнийските сърфисти не са мой тип. Космите по гърба са минус. Привличат ме тъмнокоси, общителни, светски мъже.
Ха така. Някой път щях да й поръчам шампанско „Мутон Кадет“, реколта ’67.
— А сега сигурно ще пожелаеш да разбереш какво искам аз? — предположих.
— Вече знам — каза тя и отмести поглед към камината. — Съпругата на нашия клиент.
Това дори не заслужаваше отговор, но все пак й показах среден пръст.
След това се заехме с проучване на делата „Уокър, баща и син“, „Еймс“ и „Хансън“. Незаменимата Имелда беше събрала цял склад материали, които покриваха всичко от съдебните процедури до няколко добре съставени описания на стратегиите, използвани от прокурорите и защитата. В отделни папки бяха материалите по делото „Уен Хуолц“ — много по-обнадеждаващи от наша гледна точка, тъй като тогава защитата беше подхлъзнала прокурора пред очите на целия свят. От друга страна обаче, между случая „Уен Хуоли“ и нашия имаше определени разлики — например нашият клиент беше бял и не можеше да обвини никого в расова дискриминация; нямаше очарователна дъщеря на подходяща възраст, която да обикаля и да организира митинги в негова защита; пък и в случая на Хуоли, когато прокуратурата най-сетне трябвало да докаже обвинението, тя изведнъж се разкашляла, пребледняла и признала, че страда от сериозна липса на доказателства. Ако можеше да се вярва на О’Нийл и Голдън, проблемът на обвинението в нашия случай не беше липсата на доказателства, а наличието на толкова обширно и мрачно блато от доказателства, че им трябваше цяла армия от прокурори, за да го изгазят.