Към полунощ вече клюмах на стола. Протегнах се и измърморих:
— Трябва да поспя.
Пробитият нос на Катрина беше забоден в една дебела папка. Момичето определено беше издръжливо — дойде в офиса в шест сутринта и все още работеше като часовниче осемнайсет часа по-късно, когато собственият ми резервоар отдавна беше празен.
Влязох в спалнята си, съблякох се и заспах почти незабавно. Но пък спя леко. Проблемът в повечето стари спални помещения на армията са скърцащите стълбища, както и пълната липса на модерни звукоизолиращи средства. В три и половина чух как Катрина се качва по стълбите. Започнах едновременно да ругая и да се моля да си размърда кльощавия задник, да побърза с вечерния си тоалет и молитвата и да ме остави да спя.
А след това със сигурност чух долу да се отварят и затварят шкафове. Тихо се измъкнах от леглото и на пръсти отидох до вратата. Спрях за малко, за да преценя ситуацията. Там определено имаше поне два различни източника на шум, а може би три. Трябваше да проверя, макар че и дума не можеше да става да се промъкна без скърцане по това стълбище.
Избрах другия вариант и се спуснах надолу толкова бързо, че едва не се препънах. Всъщност точно това се получи, когато стигнах долния край на стълбището. Общо взето. Полетях във въздуха и забих физиономията си в една стена. Само дето не се бях препънал, а нещо ме беше блъснало по гърба, за да ми помогне.
Дойдох на себе си и се завъртях точно навреме, за да получа силен, опакован в ботуш ритник право в гърдите. Издадох едно силно „пуф“ и се свлякох на пода. Лампите бяха изгасени, но все пак видях някаква едра фигура да се надвесва над мен.
Странно, но следващото, което видях, беше една млада лекарка, която размахваше нещо вонящо под носа ми и казваше:
— Вече се съвзема.
Чух и гласа на Имелда:
— Носът му изглежда счупен. И отговора на лекарката:
— Да, май сте права.
Установих, че на тила ми се е появила сериозна вдлъбнатина, а лицето и гърдите ме болят.
Лекарката ме стисна за носа и ме погледна нежно.
— Няма нищо, господин майор, ще се оправите. Само няколко драскотини, малко кръв и може би един счупен нос.
— Ох, по дяволите — отговорих. — Пусни ми носа.
Тя се подчини. Това ме зарадва. Издрапах по стената и несигурно се изправих на крака. До вратата имаше носилка, където двама санитари чакаха да ме натоварят. Изглеждаха неописуемо облекчени, когато ме видяха на крака. Мързеливи копелета.
— Какво стана, по дяволите? — попитах.
Имелда нагласи очилата на носа си и отвърна:
— Слязохме, когато чухме как някой те бъхти. После вратата се затръшна и двама мъже избягаха навън, но никой не успя да ги види както трябва. Бяха облечени в черно, с качулки на главите.
— Взели ли са нещо?
— Не съм проверила още — призна Имелда и изведнъж се притесни, че от грижи по мен е пренебрегнала нещо толкова важно.
Не беше в неин стил да пренебрегва задълженията си по този начин.
След като уверих хората от „Бърза помощ“, че по-късно ще отида в поликлиниката за по-сериозен преглед, се заех да помогна на Имелда и двете момичета. Доколкото можех да преценя, не бяха пипнали нищо — нямаше отворени чекмеджета, претършувани кашони, никакви признаци за обир. Много странно. Накрая всички седнахме в дневната.
— Някой видял ли е нещо, което го няма? — попитах и веднага се засрамих от начина, по който го казах. Как така ще видиш нещо, което го няма?
Всички поклатиха глави. После изведнъж изпитах някакво особено чувство в стомаха си.
— Катрина, касетите. Къде са?
Бях избърборил въпроса почти неразбрано, но всички едновременно разбрахме колко ужасно би било това.
Тя се втурна нагоре по стълбите, а аз закуцуках след нея. Катрина бързо докопа чантата си и я изсипа на леглото. Сред останалите женски боклуци имаше касетофон и две касети. И двамата въздъхнахме облекчено. Всъщност вече излизах от стаята, когато Катрина ме спря:
— Чакай.
Взе една от касетите, пъхна я в касетофона и натисна бутона. Нищо. Никакви звуци, само празна лента. Тя извади касетата и сложи втората. Същата работа. Обърна касетата, превъртя напред и назад. Нито звук. Подаде ми касетофона и аз го напъхах в джоба си, като изругах шумно.
Клиентът ни нямаше да бъде много доволен от нас. Аз самият не бях много доволен от нас. Но Чичо Сам щеше да бъде най-огорчен от всички, тъй като някой току-що беше откраднал касетата, на която беше записано името на най-важния чуждестранен източник на информация за Америка — име, което в глупостта си бях позволил да бъде записано на касета, а още по-глупаво не бях скрил на сигурно място.