8
Екипът, който окупира сградата ни, ми припомни защо толкова много американци отиват да живеят в гората, мърморят нещо за черни хеликоптери и облепят ръждясалите си стари пикапи с лепенки „Обичам оръжията“.
Агентите на ФБР бяха от Канзас Сити. Хората на ЦРУ долетяха от Вашингтон, очевидно с някакъв много бърз реактивен самолет, защото вече нахлуваха през външната врата заедно с приятелчетата си от ФБР само два часа след като се бях обадил да докладвам за инцидента. Не че можеше да ги различиш с просто око — всички бяха облечени с евтини на вид сини блейзери и сиви панталони, допълнени от смръщените неприязнени изражения, които отличават правителствените агенти от останалото човечество.
Претърсиха къщата с изключително внимание, взеха от целия ми екип отпечатъци от пръсти и отливки от обувките и описаха всичко, което притежавахме, както и няколко неща, които всъщност ги нямаше. Преровиха целия квартал за свидетели и попитаха всички съпруги на полковници, които живееха на тази улица, дали случайно не са зяпали през прозореца в три часа тази сутрин. Всичко това беше изпълнено с прусашка ефективност и нюйоркска вежливост, или иначе казано — най-лошото както от Стария, така и от Новия свят.
Когато операцията приключи, началникът на екипа — един тип от ЦРУ на име Смит, все едно можеше да е някакво друго — ме привика в една стая на втория етаж за лична среща с Господ, както му казваме в армията.
Смит излъчваше агресивна мъжественост — масивна челюст, добре оформена мускулатура. Заби цигара между тънките си устни, запали я със „Зипо“ и затвори запалката с рязко движение на китката, като класически бандит. Дръпна си няколко пъти и ме фиксира с унищожителен поглед.
— Е, майоре — започна, — от колко време си в системата?
— От тринайсет години.
— И никога не са те обучавали на секретни процедури? Никога не си подписвал онези малки формуляри, на които пише, че разбираш задълженията и отговорностите си?
— Подписвал съм ги.
— И въпреки това си записал касета със строго секретно съдържание и си я оставил да се търкаля из стаята?
— Така стана — признах.
Адвокатските ми инстинкти ми крещяха да не го казвам, но съвестта ми не виждаше абсолютно никакъв заобиколен път при дадените обстоятелства.
От ноздрите му излизаше тънка струя дим.
— Адски тъп ход, приятел. Първокласна глупотевина.
— Бих могъл да кажа, че не съм предполагал, че в къщата ще нахлуят крадци и ще я отмъкнат, но това няма да промени нещата, нали?
— Не.
— И какво ще правите?
Той отново си дръпна от цигарата и сякаш се замисли върху въпроса ми. Паузата се проточи малко прекалено. Най-сетне той насочи горящата цигара към лицето ми.
— Първо ще докладвам на началниците. Сигурен съм, че те на свой ред ще докладват на по-горни началници. Не знам как се справяте с такива неща в армията, но в ЦРУ щеше да полежиш в затвора.
Пъхнах ръце в джобовете си и мрачно кимнах. И в армията ставаше горе-долу по същия начин.
— Значи доста съм загазил, а?
— Загубата на тази касета е катастрофална.
Имаше право, но аз не се отказвах лесно.
— Знаете ли, технически погледнато, тази касета беше под охрана. Аз наистина се опитах да ги спра, но те взеха надмощие.
— Нямаш сейф. Нямаш оръжие. И, така да се каже, си бил заспал. На твое място не бих опитвал този вариант.
Нервно потропах с крака.
— Да… май сте прав… освен ако… не се намери още едно облекчаващо вината обстоятелство.
— Да?
— Малко е необичайно. Не знам дали изобщо да го споменавам.
— Давай — каза той. — Пробвай всички адвокатски глупости, за които се сетиш.
— Добре. — Почесах се по главата и продължих: — Работата е там: кой знаеше, че сме записали тези касети? Мис Мазорски и аз не сме казвали за това на никого, дори в собствения ни екип по защитата.
— Да, и?
— Ами крадците са знаели за касетите и дори че са в нейната дамска чанта. Не смятате ли, че това е подозрително? На мен така ми се струва. И дори са си донесли празни, за да ги подменят. Ако не ги бях хванал на местопрестъплението, може би никога нямаше да разберем, че касетите са откраднати. Но, разбира се, те вдигнаха толкова шум, че това беше невъзможно.
— Е, и? — Той отново дръпна дълбоко от цигарата и се вторачи в мен с непроницаемо изражение.
— Ами кой би могъл да знае, че сме записали тези касети?
— Ти ми кажи.
— Не, вие ми кажете.
— Нямам идея — отвърна той с цялата напрегната неискреност, която се изискваше за подобен отговор.
— Копелета. В стаята за разпити е имало подслушвателна апаратура. Чули сте всичко, за което си говорихме.