Изведнъж я разбрах — при това толкова ясно, че се изчервих. Подлагах я на опасност дори само със споменаването на това име. Но пък нейният съпруг сигурно също знаеше това. Защо тогава коварното копеле ме беше изпратило да говоря с Мери за Арбатов?
Онемях от объркване. Катрина бързо се намеси:
— А Бил не минава ли такива тестове?
— Не. Той е армейски офицер и е освободен от това.
Рязко се изправих и промърморих:
— Виж, трябва да тръгваме. Имаме много работа.
Казано по-грубо, беше време тромаво да напуснем сцената, за да не задълбочаваме глупавата ми грешка. Никой не ме спря. Не се изненадах. Мери вежливо ни изпрати до вратата, сложи ръка на моята и каза:
— Съжалявам, че те разочаровах, Шон. Искам да помогна. Повярвай ми. Но трябва да мисля и за децата.
— Грешката беше моя.
— Не, не беше. Външните хора нямат представа какво е да ти закачат датчиците. Познавам едно момиче, което буквално започва да трепери цяла седмица преди годишните тестове. — Тя се засмя. — Винаги ми се е искало да подслушам какво толкова е правила.
Осъзнах с благодарност, че по типичния си изискан начин се опитва да омаловажи грешката ми. Но единственото, което можеше да ме успокои в момента, беше да стисна мъжа й за гърлото.
Мери се усмихна на помощничката ми.
— Много се радвам, че се запознахме, Катрина. Наистина ми се иска да беше при други обстоятелства.
— И на мен също. Вижте, съжалявам за съпруга ви. Как се справят децата?
— Още не знаят. Опитвам се да ги предпазя от това. Отказахме се от абонаментите за вестници на баща ми и откачихме кабелната телевизия.
— И те не знаят?
— Казах им, че е заминал в командировка. Може би бъркаме, все пак ги измъкнахме от училището им, дома и приятелите в Москва. А те са само деца. Колко могат да понесат наведнъж?
После получих една повърхностна целувка по бузата и си тръгнахме.
Когато седнахме в колата, Катрина внимателно ме изгледа.
— Според теб го е направил нарочно, нали?
— Не може да не е знаел.
— Може би те е използвал, за да я провери. Може да е било тест за вярност. Може би просто е отчаян.
— Може би просто е задник — предположих, като запалих колата и бавно излязох от алеята.
Мотивите, посочени от Катрина, не ми звучаха правдоподобно. Мислех си, че Морисън просто е искал да ме изкара идиот пред Мери. В този смисъл беше успял. От лична гледна точка това ме вбесяваше. От професионална гледна точка ме плашеше. Този случай беше достатъчно труден и без устройваните от клиента ми емоционални засади, за да покаже, че е повече мъж от двама ни.
Когато се върнахме в офиса, една от помощничките на Имелда тъкмо се разписваше за получаването на огромна пратка кашони. До буса за доставки стояха трима униформени пазачи, а на вратата висеше някакъв тип със сив костюм. Или „Федеръл Експрес“ изведнъж беше засилила мерките за сигурност, или това беше първият товар от доказателствен материал, изпратен от Еди.
Приближих се до човека със сивия костюм, който ми показа значка от непозната за мен разновидност, представи се като Хърбърт някой си и студено попита:
— Къде ще съхранявате тези документи?
Огледах камарата кашони в буса и се поколебах. Офисът ми разполагаше само с два вградени сейфа, а тук имаше кашони за шест. Уверих го, че до края на деня ще поръчам още сейфове.
— Това е незадоволително — изръмжа той. — Не ми е позволено да си тръгна, преди да съм се уверил, че са взети всички предпазни мерки.
Като се има предвид, че беше изпратен от същите хора, които тази сутрин разбиха офиса ми, това беше на една боя от комичното. Посочих към един стол.
— Настанявай се.
Двамата с Катрина влязохме вътре и започнахме да отваряме кашоните. В тях имаше папки, папки и още папки. Знаех как се прави. Когато Джонсън се е обадил на Еди, за да му нареди да започне да изпраща доказателствен материал, той и армията му от помощници са се заели да тъпчат всякакви кашони с всички хартии, до които се докопат. Огромната част от документите пред нас бяха ненужни боклуци, които целяха да ни изтощят и ядосат.
Споменах ли вече, че Еди е абсолютен гадняр? След като разбра, че в моя екип сме само аз и Катрина, колкото повече време успееше да ни загуби, толкова по-добре.
За съжаление нямаше разрешение на проблема. Двамата с Катрина съвестно останахме будни до полунощ, като набързо преглеждахме папките и се опитвахме да пресеем важните от ненужните. Беше много рискована игра. Хората на Еди със сигурност водеха отчет за всичко, така че най-вероятно щяхме да влезем в съда, той да извади някакво съдбоносно доказателство, ние да изпищим: „Ей, възразяваме, ние никога не сме го виждали“, а той да се усмихне, да вдигне въпросния отчет и да каже: „Да, бе, и защо тогава тук пише, че сме ви го изпратили на двайсети ноември?“