— За късмет някой беше попаднал на докладите ми и ги беше показал на съквартиранта на президента от колежа — учен, който беше написал няколко книги за Съветския съюз и Студената война. Направиха го помощник държавен секретар и по-късно от Белия дом му прехвърлиха отговорността за всички бивши съветски републики.
Повдигнах вежди.
— За Милтън Мартин ли говориш?
— Аха, Милт. Той ме извика на интервю за работа. Направих добро впечатление и той ми предложи въпросния пост.
— Който беше?
— Негов специален помощник.
— Ти си бил специален помощник на Мартин?
— Точно това казах.
— Да. Точно това каза — не успях да удържа любопитството си. — И какво се очакваше от теб?
— Ами проблемът на Милт беше краткият му стаж в администрацията. Беше уязвим. А тъй като аз имах богат опит във Вашингтон, идеята беше да представлявам него и идеите му в столицата, за да може да пътува.
Продължих да кимам, докато се опитвах да осмисля чутото. Постът на помощник на член от правителството принципно не е кой знае какво във Вашингтон. Избраниците на президента са богове. Заместниците им и заместниците на заместниците са митологични създания със смъртоносни вълшебни жезли. Но има толкова много помощници към правителството, че те са по-скоро зайчета в гората, които живеят в сянката на дърветата, гризкат коренчета и се надяват някой да не ги настъпи.
Милт Мартин беше изключение от това правило. Единственото изключение. Беше сред най-добрите приятели на президента още откакто бяха делили стая в общежитието и дори членовете на кабинета трепереха, когато влезеше при тях. Във Вашингтон имиджът е по-силен от всичко и независимо дали наистина беше така, всички бяха убедени, че Мартин може просто да вдигне телефона, да удари една шайба на стария си приятел и да каже: „Здрасти, шефе, нали се сещаш за оня тъпак, когото сложи да оглавява хазната? Ами адски ме дразни. Шитни го.“
Не се чудех и как тези критични доклади са стигнали до кабинета на Мартин. Морисън нямаше равен в подмазването пред бюрократите — бях го виждал в действие и знаех на какво е способен. Най-вероятно беше открил елегантен начин да накара някой да обърне внимание на Мартин върху тях.
— И колко време беше помощник на Мартин? — попитах.
— Четири години.
— Пътуваше ли с него?
— В началото не. Но след година той каза, че не може да се лиши от мен. Поех всичко: кореспонденцията му, речите, докладите.
— Все още ли докладваше за контактите си с руснаци?
— Мамка му, нямаше начин. На една командировка се запознавах със стотици. В залите за конференции постоянно влизаха и излизаха хора. След конференциите имаше приеми и вечери, на които имаше стотици гости.
— Това не е добре. Прокуратурата ще каже, че си имал постоянни контакти и многобройни възможности да предаваш държавни тайни.
— Рядко бях сам. Почти винаги бях заедно с Милт.
— Но той е бил твърде зает. И ти се е доверявал. Не е гледал специално дали не предаваш микрофилми или документи.
— И какво очакваш да направя по този въпрос, Дръмънд?
— Нищо.
Разтърках слепоочията си, докато обмислях колко лесно беше за Еди да демонстрира възможностите на Морисън за предателство.
— Просто трябва да внимаваме за слабите ни точки — обясних. — Какво стана после?
— След като преизбраха президента, казах на Милт, че искам да се развивам. Обясних му как действа армията — как се нуждая от нови, все по-важни постове, за да получавам повишения.
— И как го прие той?
— Ами каза, че тъкмо си мислел за същото. Предложи ми пост в екипа на Съвета за национална сигурност.
— И ти какво?
— Шегуваш ли се? Идеално се получи. Двамата имахме близки приятелски отношения, еднакво мнение по всички въпроси и знаехме, че така ще можем да продължим да си помагаме.
— Какво включваха новите ти задължения?
— Ръководех тази част от екипа, която преди се беше занимавала със Съюза. Съставях плановете за сътрудничество между отделните агенции, с които подготвяха президента преди пътуванията му и координираха позицията ни по отношение на бившите съветски републики.
Главата ми вече пулсираше болезнено. В обичайния случай една впечатляваща биография е само това: впечатляваща. В случая на Морисън тя беше като тежест, вързана за краката на удавник. Докато се опитвах да разбера с каква информация е боравил, бях установил, че за десет години беше имал достъп до всичко. Само си спомнете колко вълнение предизвикаха Еймс и Хансън с незначителните вреди, които бяха причинили от позицията си на дребни шпиони.
— А какво правеше Мери през цялото това време? — попитах.
— Смени няколко работни места. Беше в отдел „Анализи“ и вършеше същата работа като мен. После обаче стана скандалът с Еймс и покрай него пострадаха много специалисти по Съветите. Хора, които нямаха нищо общо с Еймс, бяха уволнявани заради други неща — укриване на данъци, алкохолизъм, каквото се сетиш. Проверяваха всички и в резултат настана кървава баня. Онези, които оцеляха, станаха още по-ценни, защото редиците на обучените специалисти по Съветите бяха оредели чувствително.