Катрина вежливо пропусна тази абсолютно безсмислена забележка.
— Направили са впечатляващо умна инвестиция в „Куонтъм“ още през осемдесет и девета, преди да се превърне в „Америка Онлайн“. Десет хиляди акции. Не са ги продавали и сега възлизат на два милиона долара.
— И колко е общото им състояние сега според детективите?
— Четири милиона, плюс-минус сто хиляди.
— Еха! — възкликнах и поклатих глава. Поредната безвкусна забележка.
— Има и една придобивка, която е под въпрос — каза Катрина. — През деветдесет и седма, изглежда, са наследили деветстотин хиляди долара от някакъв източник. Записани са в общата им данъчна декларация.
— И не знаем откъде са дошли?
— Аз не. Но ти може би знаеш. Може би някой дядо или някоя баба на Мери са починали?
— Невъзможно, освен ако не се е случило чудо, след като спрях да ходя с нея. Бабите и дядовците й вече бяха починали. Баща й е бил доста възрастен, когато се е оженил, пък и тя не се е родила веднага.
— От родителите на Морисън?
— Може би — казах.
— Надявам се — каза тя.
— Дори ако оставим инвестициите им настрана, вероятно си докарват почти двеста и петдесет хиляди годишно само от заплатите си. Еди ще се позатрудни да докаже, че мотивът е бил алчност.
— Освен ако Морисън не е имал лоши навици — предположи Имелда.
— Не и той — поправи я Катрина. — Един цял кашон е пълен с извлечения от кредитни карти. Мери е била далеч по-разточителна. Някои от сметките от скъпи магазини за дрехи са направо умопомрачителни. Точно твой тип момиче, Шон. Фукла и половина.
— Уточни какво имаш предвид под „умопомрачителни“ — казах заядливо.
— В някои случаи до пет хиляди долара.
— Мери е жена с кариера — отвърнах в нейна защита. — Външността е важна за работата й.
— Разбира се — каза Катрина. — С една дума, нищо не ми направи кой знае какво впечатление, а, предполагам, и на тях.
— Освен това трябва да имаш предвид, че бащата на Мери седи на едно голямо гърне със злато, а тя е единственото му дете. Вместо да си усложнява живота с държавна измяна, Бил просто е можел да пречука старото копеле и да се събуди отвратително богат още на следващата сутрин.
— Щеше да ни е много по-лесно — съгласи се Катрина.
— Значи няма да си губим времето с парите — наредих и те кимнаха.
Това може би не звучи като кой знае какъв напредък, но когато си имаш работа с безкраен брой вероятности, всяко свеждане в някакви граници е сериозно облекчение. Ако Еди се опиташе да твърди, че Морисън се е продал за пари, аз бях почти сигурен, че ще успеем да набутаме това твърдение там, където слънцето не грее.
Обърнах се към Имелда.
— Подреди доказателствата и ги отметни в списъците, после започни да ги проверяваш едно по едно.
— Някои от записаните телефонни разговори са на руски — обади се Катрина. — Прегъвай ъгълчетата на страниците и ми ги давай.
Имелда изду бузи, помаха с ръце и с маршова стъпка излезе от стаята. Катрина ме погледна разтревожено.
— Това са доста кашони. А идват и още.
— За Имелда е проста работа — уверих я с онази дръзка самоувереност, която изпитваш само когато някой друг върши въпросната работа.
После я изгоних от кабинета си и се обадих на един мозъчен тръст в Ню Йорк. Уредих си среща за три следобед, а после резервирах две места в самолета.
12
Дружеството за международни връзки, или накратко ДМВ, е една от онези задръстени стари организации, в които всъщност всички искат да попаднат, защото членството в него означава, че си влязъл в клуба на големите момчета. Основано е още през 1917 г. според лъскавата месингова табелка на стената до вратата и събира безработни дипломати, бивши хора на властта и много обикновени богаташи, които просто искат да се познават помежду си.
Бившите хора от правителството обичат богаташите, защото те плащат сметките на фондацията и им осигуряват удобно, престижно, високоплатено гнезденце, докато чакат някой от политическите си покровители отново да се пребори за властта и да им даде работа с помпозно название. Добре подкованите богаташи нямат нищо против, защото с даренията намаляват данъците си, а бившите хора от правителството им се отплащат, като ги запознават с хората на власт в чужбина, които на свой ред им помагат да забогатеят още.
Поне аз така я разбирам тази организация с идеална цел, което пък веднага извиква въпроса защо се нарича „организация с идеална цел“. Честно казано, според мен всички хора в нея имат различни цели, но всичките са свързани с пари или власт.
Както и да е, дружеството се помещава в една огромна къща с гранитна фасада на пресечката на Петдесет и четвърта улица и Парк Авеню, а портиерът вътре попита дали ни очакват и ако да, кой ни очаква, на което аз вежливо отвърнах, че ни очаква мистър Милтън Мартин, бившият съквартирант на един човек, който вече не беше на власт.