Да се върнем на Клапър.
— Наистина нямам представа защо е поискал мен, господин генерал — казах му. — Но няма значение, всеки обвиняем има правото сам да избира кой да го защитава.
Интуицията ми — или по-вероятно неговото изражение — ми подсказа, че тази кратка лекция по право изобщо не му е подобрила настроението.
— Знаеш ли кои бяха хората, които току-що излязоха от кабинета ми? — попита ме той.
— Мога да предположа.
— Не, не можеш. Това беше междуведомствената работна група, която ще се опита да определи точния размер на пораженията, причинени от Морисън. Това бяха началниците на контраразузнаването от ЦРУ, ФБР, НСС, военното разузнаване, Държавния департамент и още няколко агенции, за които не бях чувал. И всичките до един ми надуха главата. Бесни са, защото един офицер от армията на САЩ е предал страната си по толкова различни начини, че дори не можеш да си ги представиш всичките. Офицер от армията, по дяволите! Генерал. Предупредиха ме, че е много желателно да не допусна нито една грешка по време на това дело.
Той направи много кратка пауза.
— Сега разбираш ли защо изпитвам резерви към твоето участие?
Кимнах. Защо да го мъча да ми обяснява?
Той дълбоко си пое въздух и каза:
— Шон, ти си добър адвокат, но този случай е прекалено деликатен. Съжалявам. Не си подходящ за него.
Ами кимнах отново, какво да правя. Всъщност бях съгласен с него по този въпрос.
На лицето му се настани малко по-приятелско изражение, а бащинската му ръка легна на рамото ми.
— Сега вземи самолета обратно и обясни на Морисън защо не можеш да го защитаваш. Кажи му да не се притеснява, ще осигурим някой от най-добрите.
После ме погледна в очите и бащинската ръка се свлече от рамото ми.
— По дяволите, имаш ли представа в какво се забъркваш?
— В нещо, намирисващо на шпионаж, нали така?
Той не обърна внимание на сарказма ми. Добър ход. Ако го насърчаваш, става още по-зле.
Обикновено не съм толкова предвидим, но Клапър ме познава достатъчно отдавна, за да оценява малките ми странности. В далечното минало, когато беше обикновен майор, дори имаше възможността да преподава на един тъпоумен новак — лейтенант от пехотата на име Дръмънд, когото обучаваше в основите на военното право. Освен това по някаква случайност е същият късоглед глупак, който по-късно убеди армията да ми позволи да завърша право, за да стана военен адвокат.
Тоест в известен смисъл именно той носеше вина за сегашната ситуация. Каквото си надробиш, това ще сърбаш.
Клапър опита отново, като се мъчеше да запази спокойствие:
— Виж, Шон, когато ЦРУ и ФБР за пръв път дойдоха при мен с подозренията и доказателствата си за Морисън, щях да получа удар. Наблюдавали са го от месеци. Всичко са проверили.
— Ами хубаво. Значи ми остава да се боря за най-малкото зло. И най-загубеният адвокат идиот може да се справи с това. За какво се притесняваш?
Ако се съдеше по изражението му, притесняваше се за какво ли не.
— Поне се опитай да видиш нещата от моята гледна точка — каза той. — В момента работим заедно с Русия срещу тероризма, да не споменавам продължаващите преговори за петрола, съкращаването на ядрените оръжия и още стотина деликатни въпроса. Правителството просто не желае гафове с Русия при това дело. Нали ме разбираш?
— Да, господин генерал, разбирам, но той поиска мен, а всеки човек има правото да избира защитника си — за трети път му напомних не особено деликатно.
Както се казва: „Никой не е над закона.“ Е, това важи дори за генералитета, един вид единайсета Божа заповед. Бях упорствал дотолкова, доколкото беше здравословно за кариерата ми, и не ми оставаше нищо друго, освен да очаквам присъдата.
— Добре де, мамка му — каза той накрая. — Твой е.
— Чудесно, сър. Благодаря, ви — отвърнах, усърдно имитирайки военен възторг — безсмислено усилие, като се има предвид мястото и публиката. — И… хм, имам още една молба.
— Каква?
— Трябва ми помощник.
— Добре. Подай молба и аз ще я разгледам.
— Карън Збровня — отвърнах незабавно.
— Не — каза той също толкова бързо.
— Защо не?
— Защото вече е зачислена към друго дело.
— Ами отзовете я. Нали сам казахте, че това е най-важното дело в момента.
— Не мога.
— Разбира се, че можете, сър. Подпишете каквото трябва и бум, готово. Съвсем официално ви моля. Трябва ми Збровня.
Той сви устни.
— Разбираш ли… тя вече е зачислена към обвинението.
Изгледахме се. Карън Збровня беше абсолютен убиец сред военните адвокати: интелигентна, самоуверена, често безмилостна — и, да, страхотно парче, ако сте от бройкаджиите, които забелязват такива неща. И, още по-важно в моя случай, потомка на руски емигранти, които я бяха научили да говори като казачка.