Той ни помоли да поизчакаме и ние поизчакахме, докато дойде да ни вземе една доста привлекателна, малко пищна млада жена със строг син вълнен костюм. Казваше се Нанси, както побърза да ни информира с изкуствена усмивка, и нали нямахме нищо против да я последваме по мраморното стълбище?
На втория етаж завихме наляво и накрая спряхме в един просторен апартамент в дъното на коридора. По пътя Катрина разпитваше разни неща като с какво точно се занимава ДМВ и от колко време Нанси работи за Мартин, а водачката ни отговаряше:
— Имате голям късмет, че го хванахте днес. Много го търсят. Постоянно пътува. Толкова е интелигентен и образован и има невероятни контакти там.
„Там“ очевидно бяха бившите съветски републики, защото в края на краищата в продължение на осем години Милт Мартин бе дирижирал фината настройка в отношенията ни с тази огромна група държави. Нанси напразно хабеше маркетинговите си умения за нас — не можехме да платим и две минути от ценното му време.
— Аха, адски голям късмет извадихме — измърморих.
Тя кимна в знак на съгласие.
— Ако изчакате минутка, ще проверя дали е свободен.
Според мен това беше практически невъзможно, тъй като работата на Милт Мартин, след като напусна правителството, се състоеше в това да дава под наем дебелия си бележник с телефони и адреси на този, който плаща най-добре, и максимално бързо да прибира печалбите. Думата „свободен“, както и нейните синоними вероятно просто отсъстваха от речника му.
Използвах минутката, за да разгледам богатия асортимент от снимки, стратегически пръснати по стените. На тях се виждаше Мартин в най-разнообразни пози в компанията на хора, повечето от които не познавах — освен онази, на която се виждаше как играе тенис с Борис Елцин. За останалите хора предположих, че са ръководителите на другите държави, създадени след Големия взрив. Освен това имаше и голям брой месингови плочки и други сувенири, които международните лидери обичат да си подаряват, за да показват на сънародниците си колко ги уважават в чужбина.
Защо бяхме дошли да се срещнем с този човек? Ами защото беше работил с Морисън през четири от годините, за които се предполагаше, че се е занимавал с държавна измяна, и може би щеше да ни даде някаква информация. Но най-вече поради първото правило, което научават амбициозните адвокати — винаги проверявай дали клиентът ти не те лъже. Проблемът в нашата професия е, че лъжите на клиентите се превръщат в наши лъжи. Това е окей, ако си наясно, че лъжеш. Но става тъпо, когато ти не знаеш, че лъжеш, а прокурорът знае.
Освен това искреността на Морисън беше още по-важна за нас, защото Еди беше седнал върху основните доказателства, така че имахме на разположение само твърденията на нашия клиент, за да изградим защитата си.
Оттам и моят подмолен мотив — единствената истинска следа, която ни беше дал Морисън досега освен Алекси Арбатов, беше името на Милт Мартин. Щяхме да използваме Мартин като барометър, за да измерим почтеността на Морисън, а междувременно щяхме да го изнудим да стане една от звездите на свидетелската скамейка — тъй като очевидно си падаше по Морисън достатъчно, за да го направи свой специален помощник и да му намери работа в Белия дом. Никога не пречи, ако някой световноизвестен човек излезе и каже, че си страхотен.
Нанси се върна и акуратно ни въведе в кабинета на Мартин. В последните години бях виждал много негови снимки по вестниците и го бях гледал в телевизионните предавания, но въпреки това бях изненадан от срещата ни очи в очи.
Не бях виждал по-голям нос от неговия. Останалите черти от лицето му бяха доста миниатюрни и обикновени, така че хоботът му изглеждаше още по-невероятно огромен. Носеше очила с дебели рамки в очевидно усилие да отклони вниманието от носа си, но това беше безсмислено. Приличаше на Айфеловата кула, която някой е наклонил до хоризонтално положение. Ако този човек кихнеше, щеше да ни избие всичките.
Той скочи от стола си с голяма пенеста усмивка и изпружи ръка.
— Приятно ми е да се запозная с вас двамата. Вие очевидно сте майор Дръмънд, а вие мис Мазорски. Моля ви, наричайте ме Милт.
Да знаеш имената на непознати хора и да се преструваш, че ще се пръснеш от щастие да ги видиш, е един от най-старите номера в учебниците по дипломация. Целта е да ти направи впечатление и при мен резултатът бе налице. Човекът беше близък приятел на не един американски президент и цяла плеяда от чуждестранни лидери и беше приятно да си представяш, че си най-интересното нещо в програмата му за деня.