— Мистър… ъъъ, Милт — казах. — Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем толкова бързо. Генерал Морисън ми каза, че двамата сте били много близки.
Той ме погледна изненадано.
— Близки? Не бих се изразил по този начин. Не, определено не бяхме близки.
Отстъпих крачка назад.
— Странна работа. От него останах с впечатлението, че едва ли не сте били сиамски близнаци.
След кратък момент на стъписване на лицето му се изписа облекчение и дори весело любопитство.
— Защо не седнем? — предложи. — Нанси, може би гостите ни искат нещо за пиене? Кафе? Чай?
— Не, благодаря — казах. Катрина също отклони поканата.
Тримата седнахме около една голяма стъклена маса.
Милтън се усмихна на Катрина.
— Моля ви, не се обиждайте, но не приличате на обикновен адвокат.
— Че кой би искал такова нещо?
— Добър довод — засмя се той. — И какво мога да направя за вас?
Все още се усмихваше, макар че ако трябва да бъдем съвсем точни, нямаше как да сме сигурни в това, защото носът му почти закриваше устата.
Опитах се да отклоня поглед от това чудо на природата.
— Знаем, че сте много зает, така че няма да ви бавим. Имаме само няколко въпроса.
— Въпроси? Малко съм объркан, признавам. Следователите вече прекараха цели часове с мен и аз им казах всичко, което знам.
Това не трябваше да ме изненадва, но въпреки това бях изненадан.
— Да, но те са били от конкуренцията и не споделят наученото с нас.
— Разбира се — кимна той. — Питайте каквото искате. Ще направя всичко възможно да съм от полза.
— Да започнем с това, което сте казали на тях — предложи Катрина.
— Накратко им обясних, че Бил е работил за мен в продължение на няколко години, че е бил способен офицер, съвестен, работлив, умерено интелигентен. Общо взето, имах добри впечатления от него.
Изгледах го любопитно.
— А не е ли пътувал с вас, не се ли грижеше за кореспонденцията ви, не представяше ли вижданията ви в срещите между отделните агенции?
Той започна да клати глава, преди да завърша въпроса си.
— Това е ужасно пресилено. Вярно, направих го специален помощник, но само защото много настояваше. Каза, че армията няма да го пусне да работи с мен, ако няма длъжност с тежко име. Бях още зелен във Вашингтон и лесно ме прекарваха.
Той се почеса по бузата и добави:
— Така или иначе, титлите не са най-важни, нали?
И това го казваше човек, който на бившия си пост можеше да предизвика световна катастрофа с едно телефонно обаждане. Но пък казаното от него се връзваше с моята представа за Морисън — значи наистина лъжеше и мамеше, за да се добере до всеки грам допълнителен престиж.
— С една дума, Морисън не се е занимавал с всичко това, така ли? — попита Катрина.
Милтън се засмя.
— Не обичам този израз, но Морисън просто ми носеше чантите.
— Бяхте ли близки в личен план? — попитах.
Той си придаде леко обидено изражение.
— Надявам се да не прозвучи фукливо, но аз всяка седмица получавах покани за срещи в Белия дом, от държавни глави и всички посланици във Вашингтон. Сред близките ми приятели са най-силните хора в столицата. Бил беше просто един от многобройните ми служители. Имах приятелско отношение към него, но единствено от професионализъм, а не лично, ако разбирате какво искам да кажа.
Казано по този начин — да, разбирах го. Мартин се движеше по високите етажи и защо, наистина, би поискал да се сприятелява с човек като Морисън? Всъщност, дори на ниските етажи, дали наистина някой нормален човек би поискал… отклонявам се.
— Не помогнахте ли на Морисън да си намери работа в Съвета за национална сигурност? — попита Катрина.
— Да, така беше. Когато дойдоха от прокуратурата, дори ми показаха копия от писмата, които съм изпратил до председателя на Съвета, за да го препоръчам. Но Бил работеше за мен в продължение на четири години, а аз, честно казано, обичам да помагам на своите хора. Понякога това е недостатък, но какво да направя. А и, да ви кажа, изпитах известно облекчение, когато си замина.
— Защо? — попитах.
— Защото се превръщаше в, хм, как да се изразя… Разправяше наляво-надясно колко важен е станал за мен. Слуховете започнаха да стигат до ушите ми. Преувеличаваше отношенията ни и важността си за нашето правителство. От въпросите ви разбирам, че не е престанал.
Наистина, така си беше.
— Вярвахте ли му? — попитах.
— Всъщност да. Преувеличенията му ме притесняваха, но това е едно неприятно качество на много хора във Вашингтон. Никога не съм подозирал, че ще направи нещо такова.