Чух как въздъхна.
— Все едно — казах. — Току-що пристигам от Ню Йорк, където се срещнах с Милтън Мартин.
— Старият шеф на Бил.
— Да. Много приятен човек. Мъжът ти ми каза, че му е бил като син. Били неразделни, сиамските близнаци на Държавния департамент. Според Мартин това било гнусна опашата лъжа. Той твърди, че съпругът ти му носел куфарите, бил момче за всичко с раздута титла, който наляво и надясно разправял колко безценен е за своя началник и раздувал толкова големи балони, че накрая взело да става неудобно. Затова му бил дал начален тласък към Белия дом. Просто се опитвам да разбера кой от двамата е мръсният лъжец.
Тя мълча толкова дълго, че накрая не издържах.
— Мери, там ли си още?
— Шон, не знам каква е истината.
— Не знаеш ли?
В гласа й се промъкна измъчена, дори враждебна нотка.
— Бил има някои недостатъци. Всеки има такива. Но трябва да съм искрена с теб по този въпрос, защото аз те забърках и не искам да се заблуждаваш. Бил невинаги казваше истината. Той е много амбициозен. Понякога си присвояваше заслугите за неща, с които нямаше нищо общо.
— Не го ли правим всички, а?
— Бил го прави по-често. Предупреждавах го, но той винаги настояваше, че такива са правилата на играта във Вашингтон. Скромните никога няма да наследят царството небесно, не и във Вашингтон, така казваше. Дори си присвояваше заслугите за моята работа. Вбесявах се, но какво можех да направя? Той беше мой съпруг.
— Значи с Мартин не са били близки?
— На всички казваше така. Наистина не знам, Шон. Възможно е Бил да си е въобразявал. Той е много суетен. Може би се е заблудил относно собствената си значимост.
Забележете колко тактично го каза. Беше му съпруга и не можеше да изтърси очевидното — че тоя тип е мръсен фуклив лъжец.
— Добре. — Помълчах малко. — Още един въпрос. В данъчната ви декларация от деветдесет и шеста е записано наследство от деветстотин хиляди долара. Откъде дойдоха?
— Това беше годината, в която почина майката на Бил. Двамата със съпруга й бяха състоятелни хора. Баща му почина през деветдесет и четвърта и всичко премина на нейно име. След смъртта й състоянието се полагаше на Бил.
— Баща му е бил директор в „Пепси“, нали?
— Да. Той също се казваше Уилям. Обожавах го. Всъщност той предизвика интереса на Бил към Съветския съюз.
— Как така?
— Може би си спомняш, че „Пепси“ беше първата голяма западна компания, която отвори представителства в Съветския съюз.
— Някак си не съм го забелязал.
— Още през шейсет и първа един от основателите на „Пепси“, Дон Кендъл, се срещнал лично с Хрушчов и го уговорил да позволи на „Пепси“ да построи няколко завода там. По онова време това било голям удар — първата американска корпорация, която стъпила в столицата на комунистическия свят.
— И това има нещо общо с бащата на Морисън?
— Бащата на Бил отговарял за цялата операция. Надзиравал строителството на първите заводи, организирал маркетинга, отговарял за всичко. Това било най-голямото постижение в живота му.
— И говорел руски?
— Свободно. Постоянно пътувал дотам. Дори притежавал апартаменти в Москва и Ленинград. На няколко пъти водил сина си още когато бил момче.
Започваше да ми се гади. Ако Еди и хората му докопаха тази информация, щяхме да загазим здравата. Заключението беше неизбежно — бащата на Морисън е бил перфектният канал за плащане от страна на руснаците.
Май избързах, като отхвърлих алчността като мотив. Дори ако това не беше мотивът на Морисън, руснаците сигурно са настоявали да вземе малко пари в брой. Във всеки шпионски роман големите играчи неизменно се опитват да подкупят жертвата. После, при опит на Морисън да се откаже, щели да го изнудват с този факт.
Но как да превеждат парите? Е, всяка работа си има и недостатъци.
Олдрич Еймс се беше издал, като беше започнал да ходи на работа с чисто нов „Ягуар“. Тази кола би трябвало да предизвика подозрения към него — но всъщност не беше станало така. Хансън проявил повече здрав разум и живеел спартански, но накарал руснаците да му отворят сметка в швейцарска банка, да му купуват диаманти и да трупат спечеленото от него, както катеричките трупат жълъди за зимата. Проблемът с този метод беше в това, че така изобщо не успяваш да се порадваш на престъпленията си. Седиш си значи, работиш като луд, издаваш държавни тайни, но къде е мигновеното удовлетворяване на желанията, с което сме известни като нация?
Проблемът е в укриването или оправдаването на тези големи суми, защото всеки път, когато някой осребри чек за повече от 10 000 долара, федералните закони изискват банката да докладва. Съвсем скоро федералното правителство вече чука на вратата ти и настоява да знае защо не плащаш данъци за укритите си доходи и къде са декларациите за тези огромни пари. Но ако те минават през сметката на баща ти, вероятно отворена в руска банка, и стигат до теб под формата на наследство, заобикаляш тези проверки.