Морисън вдигна очи с изражение на пълен потрес — горе-долу това, на което се надявах. Само емоционалният еквивалент на електрошок беше в състояние да го накара да каже нещо искрено.
— Това копеле — изплю накрая. — Лъже най-безобразно.
Очевидно беше време да увелича волтажа. Прекосих стаята.
— Във вестниците от тази сутрин се твърди, че си дал на руснаците имената на двама души, които са били отзовани у дома и разстреляни. И си им дал позициите ни по преговорите със Северна Корея за ядрените запаси, които те услужливо са предали на старите си приятели в корейската столица.
— Това са глупости, Дръмънд. По дяволите, изслушай ме. Дори нямах достъп до севернокорейските документи.
Седнах на стола срещу него, като го обърнах обратно.
— Прокурорите нямаше да го кажат на пресата, ако не разполагаха с доказателства. Трябва да знаем какви са те. Нужна ни е всякаква почтена информация, която можеш да дадеш. А знаеш ли от какво имаме най-голяма нужда? Да спреш да ни лъжеш.
Устните му трепереха, а очите му бяха напрегнати и влажни, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Вените на врата му се издуваха от кръвното налягане.
— По дяволите, аз не лъжа, копеле! Не си измислям!
Катрина внезапно се наведе напред между нас.
— Вие двамата имате ли нещо против да изляза за малко?
— Какво? — казах.
— Нивото на тестостерон в това помещение направо ме убива.
Поклатих глава.
— Смяташ ли, че можеш да се справиш по-добре от мен?
Тя ме изгледа.
— С кое по-точно? Да вбесявам клиента ни? Да си разменям с него обиди? Да не върша работа?
На лицето на Морисън изгря широка самодоволна усмивка.
— Добре, умнице — казах. — Давай.
Тя се отпусна на стола до мен. Изгледа клиента ни, който отвърна на погледа й. После каза:
— Можем и по-добре, нали?
Той кимна.
— Добре. Казваш, че Мартин е излъгал. Кой може да го потвърди?
Той помисли малко, преди да отговори:
— Секретарката ми Джанет Уинтърс. Но не съм сигурен, че ще иска да помогне.
— Защо не?
— Това е същата секретарка, която твърдеше, че имаме връзка. Тя беше, ъъъ, ядосана, когато всичко приключи.
— Защо?
— Аз се борех за кариерата си. Трябваше да наема цивилен адвокат, специалист по такива неща. Тя изгуби разрешителното си за работа със секретни материали и беше уволнена.
Тъй като бях адвокат, имах доста точна представа за какво говори. Както и Катрина, която се опита да прикрие реакцията си, но не беше трудно да се отгатне какво мисли — все пак беше и жена. По някакъв неписан женски закон при такива ситуации винаги се приема, че мъжът е виновен за всичко.
Морисън също го усети. Новото му приятелче се изплъзваше.
— Виж — каза с известно неудобство. — Според адвоката нямаше друг начин. Не се гордея с това, което стана. Тя ми беше секретарка от три години и аз, ъъъ, май позволих отношенията ни да станат твърде близки. Но тя лъжеше… Господи, никога не съм спал с нея.
— А защо е твърдяла това? — попита Катрина.
— Защото се влюби в мен. Започна да ме кани на срещи. Няколко пъти ходих до апартамента й след командировки, за да си взема разни неща, и тя ми се натискаше.
— Мери знаеше ли за това?
— Точно тя ме посъветва да се отърва от нея. Когато се опитах да уволня Джанет, тя повдигна обвиненията. Нали разбирате, трябваше да се защитя.
Катрина предпочете да промени посоката.
— Добре, има ли някой друг, който може да потвърди какво си вършел?
— Попитайте жена ми Мери.
Поклатих глава.
— Какво, Дръмънд? Защо клатиш глава?
— Ние вече говорихме. Тя каза, че не е имала представа — отвърнах, като дискретно премълчах онази част, в която Мери намекваше, че е фантазьор и половина.
— Бях твърде важна личност — настоя той с шокиран вид, като изобщо не усети колко идиотски прозвуча това.
Вместо да губя време да оборвам това съмнително твърдение, смених тактиката.
— Алекси Арбатов. Да се върнем на него. Къде се запознахте?
— В Грузия, след второто кръвопролитие.
— Ти ли се запозна с него или той с теб?
— Нито едното, нито другото. Грузинците устроиха голямо погребение за избитите си сънародници и ние двамата се оказахме там.
— Защо?
— Беше подходящо място, за да оценим положението. По някакво съвпадение и двамата бяхме решили да се смесим с тълпата и да проверим доколко е сериозно недоволството.
— И какво? Застанахте един до друг?
— Ами… точно така всъщност. В следващия момент, преди да се усетя, някакви типове от КГБ вече ми се бяха залепили, настояваха да видят документите ми и ме питаха какво си мисля, че правя там. Алекси ги дръпна встрани и им обясни, че съветското правителство не иска никакви сериозни инциденти с американците. Каза им да се махат.