— Просто така?
— Не, не престо така — отвърна той ядосано. — Те знаеха кой е.
— Защо?
— Защото беше протежето на Юриченко.
— А кой беше Юриченко?
— Не кой беше, кой е Виктор Юриченко.
— Добре де. Кой е той?
— Шефът на СВР, агенцията за външна сигурност.
— И Арбатов му е бил приятел?
Морисън клатеше глава и не можеше да повярва, че му се налага да обяснява такива неща.
— По това време Юриченко имаше чин в КГБ, аналогичен на генерал-лейтенант в армията. Беше жива легенда. Беше се присъединил към КГБ в края на Втората световна и се носеха слухове, че именно той е издигнал Ким Ир Сей на власт в Северна Корея.
— Сигурно е хубаво в биографията ти да пише такова нещо. И как го е постигнал този Юриченко?
— Ким Ир Сен прекарал Втората световна, като се криел в тренировъчните лагери на КГБ в Сибир. Юриченко отговарял за него и когато войната свършила, придружил Ким обратно в страната, а после организирал съветска помощ, с която Ким отстранил конкурентите си.
— Това е древна история. Да се върнем на Арбатов в Грузия.
— Ами заговорихме се. Отне доста време, но накрая го предразположих и той се поотпусна. Каза, че Горбачов е постъпил глупаво, като е изпратил КГБ да смаже тия нещастници. Старата система умираше. Горбачов не можеше да посочи пътя към по-добро бъдеще, ако не обърнеше гръб на миналото.
— И ти предположи, че е от добрите?
— Дръмънд, Алекси беше сериозен човек. И ми каза, че неговият шеф Юриченко мисли по същия начин.
Изгледах го със запазената си марка недоверие.
— Значи този Арбатов се присламчва към теб, няколко биячи на КГБ те заплашват, той те спасява, а после започва да ти обяснява колко скапано нещо е комунизмът. Не виждаш ли, че отстрани това изглежда подозрително? Че някои хора дори могат да си направят извода, че по този начин се е опитал да спечели доверието ти?
— Не беше така. Заклевам се, че не беше.
Поклатих глава. Теорията ми за квадратния клин в кръглата дупка даваше неочаквани резултати. За човека срещу мен можеше да се състави аксиома, според която всяка крачка напред водеше до две назад. Усетих раздразнение в стомаха си и осъзнах, че ако веднага не си измисля извинение да изляза, скоро можеше да съдят и мен за убийство.
Докато отивахме към колата, се обърнах към Катрина.
— Между другото, добра работа свърши там вътре. Номерът с доброто ченге и лошото ченге беше много убедителен.
— Мислиш ли?
— Като за „Оскар“.
— Значи трябва да ти благодаря, че ме улесни.
— Какво искаш да кажеш?
— Изглежда, ти прави удоволствие да го вбесяваш.
— Опитвам се да изкарам истината наяве. Това е за негово добро.
— Arbeit macht frei — каза тя.
— Не разбирам испански.
— Пише го на една табела, която е висяла над входа на лагера „Освиенцим“. Означава „Работата те прави свободен.“
Сигурен бях, че ми прави някакъв тънък намек, но аз съм от онзи по-обикновен тип хора, които различават само черно и бяло, така че изобщо не я разбрах.
— Както и да е — казах. — Опитай се да откриеш тази госпожица, която твърди, че шефът я е чукал, а после я е уволнил. Аз ще пробвам с другата важна следа.
Върнахме се в тузарските си кабинети и се захванахме за работа. Моята беше да разследвам Алекси Арбатов, което нямаше да е трудно, защото знаех точно откъде да започна.
Когато споменах, че съм бил пехотинец, това всъщност означаваше, че съм бил в отдел „Външни операции“ — едно от онези подразделения на армията на САЩ, за които никога не сте чували. То се занимава с много деликатни шпионски задачки, като например да следи Нориега навсякъде, преди основните сили да нахлуят в страната му, или да проникне в столицата на Ирак няколко дни преди началото на Войната в Залива, за да унищожи централните компютри, контролиращи противовъздушната отбрана — ей такива работи.
Прекарах пет години в този отдел, преди два-три куршума да повредят вътрешните ми органи до такава степен, че да не мога вече да пробягвам маратонски разстояния, което, честно казано, беше облекчение, или да остана във „Външни операции“, което не беше.
Точно затова започнах да следвам право, но пък ми останаха и някои доста добри познати в разузнавателните среди. Например там се запознах с Морисън. Като се изключи този конкретен случай, имах добри спомени от отдела.
Обадих се на подполковник Чарли Бекър, който преди отговаряше за разузнаването в нашия отдел, а сега се беше прехвърлил в по-големия и престижен Национален съвет за разузнаване, или НСР.