— Здрасти, Чарли, обажда се Дръмънд — казах аз.
— Здрасти, Шон — каза той. — Какво ново?
— Още съм при военните. Всъщност защитавам един тип на име Уилям Морисън. Познаваш ли го?
— Знам го тоя. Голямо лайно. Искаш ли един съвет?
— Разбира се, Чарли, давай.
— Прекарай го. Издъни се в съда и го остави да се пържи. И без това никога не съм го харесвал, но този копелдак е обида за униформата и не заслужава да живее.
Май пропуснах да спомена, че Чарли Бекър е много твърд пич, който изобщо не си поплюва — необичайно качество за офицерите от военното разузнаване, които — с основание или не — се смятат за малко по-мекушави от традиционните военни. Общо взето, ги смятат за кекави свръхинтелектуални момчета, които много добре умеят да казват вбесяващо двусмислени неща като „От една страна това, а от друга страна онова“. Чарли беше изключение от това правило. Вдигаше почти двеста килограма от лежанка и е бил национален шампион по борба тежка категория, когато е следвал в Университета на Уисконсин. Чарли можеше да ме убие с плюнката си.
— Ами, аз дадох една клетва, когато станах адвокат, и…
— Да, да, знам — прекъсна ме той. — Майната им на тия глупости. Как мога да ти помогна да защитиш мръсния предател?
— Трябват ми две досиета. На двама руски шпиони. Единият се казва Юриченко, а другият Арбатов.
— Виктор и Алекси — каза той с тънък намек, че е на светлинни години пред мен. — Винаги има много молби за тях — двамата, така че мога дори да го направя незабелязано. Особено за Юриченко.
— Знаеш ли нещо за него?
— Католиците знаят ли нещо за папата?
— Без майтап?
— Имам негов плакат на стената в кабинета си. Искам да стана като него, когато порасна.
— Значи го харесваш?
— Да го харесвам? Този човек е чума на два крака. Най-добрият, когото съм виждал. Мразя го в червата. Иска ми се да беше на наша страна.
От устата на Чарли това наистина беше сериозен комплимент, защото той работи по много високи стандарти. Дадох му адреса на офиса си във Вашингтон и той обеща да донесе досиетата до няколко часа. Казах му да ги предаде лично на Имелда и когато кацнах на летище „Роналд Рейгън“ и отидох с колата в офиса, двете папки вече бяха у нея.
Нахълтах в кабинета си и отворих първо тази на Юриченко. Според информацията вътре Виктор Юриченко беше към средата на седемдесетте. Тъй като никой чужденец не беше виждал досието му в КГБ, тази оценка се основаваше на факта, че е влязъл в КГБ през 1944-та, когато е бил между осемнайсет и двайсет и две годишен. Бил е шпионин на шпионите — точно това пишеше вътре, а досиетата на разузнавачите не са като рецензиите за романи във вестниците, така че подобни фрази се срещат много рядко. Никой не беше съвсем сигурен за точния брой на невероятните операции, в които беше участвал, но освен историята със Северна Корея се смяташе, че именно той е избрал Кастро за лидер, помогнал е на Северен Виетнам във войната и безброй пъти е прониквал в ЦРУ и ФБР. Разбирах защо старият ми приятел го наричаше „чума“. Звучеше като студена война, водена от един-единствен човек.
Юриченко беше запален по шахмата и беше пътувал по много международни състезания, където беше известен с това, че сяда най-отзад и критикува ходовете на хора като Боби Фишер и Гари Каспаров. ЦРУ на няколко пъти беше настанявало свои агенти близо до мястото му; те се кълняха, че Юриченко е предвиждал всеки ход на играчите секунди след предишния ход на противниците им. Но никой не знаеше той някога да е участвал в международно състезание по шах. Изглежда, му е било достатъчно да седи отстрани и да наблюдава.
Когато Борис Елцин разпуснал КГБ през 1991 г., всички смятали, че Юриченко ще бъде на някое от първите места в черния му списък, тъй като бил организирал толкова разузнавателни удари по време на Студената война, че старият режим можел да го използва за рекламно лице. Спомнете си, че Елцин разформирова КГБ, за да покаже на Запада и собствените си хора, че идва нова ера и старите специалисти по мръсни номера с окървавени ръце нямат място в нея. За всеобща изненада Елцин постави Юриченко начело на СВР — руския еквивалент на ЦРУ.
Според един източник Юриченко беше усетил какво се готви и тайно се беше свързал с Елцин много преди разпадането на Съюза. В продължение на няколко години беше осветлявал Елцин за събитията по света и го беше предупреждавал за усилията на Горбачов да го смачка заедно с поддръжниците му. Накратко казано, Юриченко се беше присъединил към екипа на новия лидер — или от безскрупулен егоизъм, или с искреното убеждение, че старата система е толкова прогнила, че неминуемо ще рухне.