Откакто беше поел СВР, той беше по-скоро незабележим. Беше посетил САЩ три пъти, за да присъства на семинари и да се запознава с всеки нов шеф на ЦРУ, който беше идвал на власт по време на царуването му. Аналитиците изказваха подозрението, че се е отбивал само за да събере лични впечатления от конкуренцията; все пак ставаше дума за същия човек, който ходеше по международни шахматни състезания, за да гледа играчите. Зачудих се дали е бил също толкова добър в предвиждането на ходовете на предишните трима началници на ЦРУ. Или може би на предишните десет?
Беше описан като маниакално подреден човек, който се облича в шити по поръчка вълнени костюми с жилетки като старите европейски дипломати. Двама от психиатрите на ЦРУ бяха седели срещу него по време на една рекордно дълга среща и се бяха опитали да му съставят психологически портрет. Бяха излезли оттам с напълно противоположни впечатления. И двамата твърдяха, че е високо интелигентен, но според единия Юриченко беше студенокръвен, а другият беше очарован от него. Единият смяташе, че е бездушен; другият — че има силно развито чувство за съвест. Според единия Юриченко беше с раздуто его; другият твърдеше, че е скромен до крайност. И прочие. Или самите психиатри бяха шизофреници, или Юриченко беше невероятно коварен хамелеон, който можеше да заблуди двама високо квалифицирани наблюдатели едновременно.
Внимателно разгледах снимката, която Чарли услужливо беше сложил в папката. Изглежда, беше направена тайно, защото Юриченко беше със спокойно, отпуснато изражение. Седеше сам в нещо като фоайе на хотел. Косата му беше снежнобяла, както и гъстите му вежди; носеше старомодни очила със златни рамки и имаше обикновени, умерено привлекателни черти на лицето. Около устата и очите му имаше стотици бръчици, които издаваха добро чувство за хумор. Приличаше на кльощав Дядо Коледа, без дългата брада и коса. Не беше женен и никой не знаеше нищо за деца.
Отворих папката на Алекси Арбатов. Този път започнах със снимката — исках да имам реална представа за човека, който може би здравата беше прецакал клиента ми.
Беше с тъмна коса, тъмни очи и черти, които някак си изглеждаха едновременно остри и меки — остри, в смисъл на силен ум и контролирани емоции; меки, в смисъл на приятелски, но без преструвка. Беше едно от онези лица, които можеш да наречеш опасно чаровни — безспорно красиви, но по онзи начин, който кара момичетата да ги замъкнат вкъщи, за да ги запознаят с майките си. На лявата му буза имаше бенка. Напомняше ми на телевизионния актьор Джон Бой Уолтън — любимото на всички обикновено момче.
Беше на трийсет и шест и беше завършил Московския университет, еквивалентът на Харвард в Съветския съюз, като се беше дипломирал на петнайсет — рекорд, ненадминат до днес. Имаше магистърска степен по нещо, наречено „Американистика“, и докторска по политология. Смяташе се, че Юриченко гледа на него като на сина, когото винаги бе искал да има. Двамата бяха неразделни.
Много интересна подробност. Юриченко и Арбатов винаги работеха заедно. Казано по друг начин, Алекси Арбатов беше палачът на Юриченко — човекът, когото изпращаше за най-важните задачи.
Да вземем например привличането и контролирането на най-ценния шпионин в руската история — това би била важна задача, нали?
И още как. Продължих да чета и установих, че както и в случая с шефа му, Арбатов беше наблюдаван и оценяван от няколко психолози на ЦРУ. Далеч надхвърляше профила им за стандартния оперативен агент. Имаше усет към подробностите, беше скромен и почти аскетичен в личния си живот. Беше вегетарианец, което в Русия се среща горе-долу толкова често, колкото лалетата през зимата. Още по-необичайното — беше и въздържател и почти никога не пиеше повече от чаша вино. Беше цяло чудо, че руснаците изобщо са му дали паспорт.
„Магнетично обаятелен“, твърдеше един от наблюдателите. Въпреки очевидната си интелигентност той не беше нафукан, нито арогантен, нито плосък — типичните недостатъци на всички тайни агенти. Заключението на психолога беше „изненадващо срамежлив и тактичен“.
Всички тези качества със сигурност щяха да се харесат на един прекалено амбициозен егоистичен офицер, който беше убеден, че е по-умен от всички останали. Просто не беше честно: позьорът срещу момчето-чудо. Горкият Морисън дори нямаше да усети ръката, която му измъква портфейла. И ако в ЦРУ бяха дори наполовина прави за Арбатов, да изпратиш Били Морисън да работи с него беше като да организираш мач на кварталния побойник срещу Майк Тайсън. Те дори не се състезават в един и същ спорт, за бога.