И все пак това, че я губех, не беше най-големият ми проблем.
— Вече сте сформирали състава на обвинението? — попитах.
— В делата за шпионаж обвинението почти винаги се съставя първо. Збровня и началникът й одобряват всичко от месеци насам. Все пак трябва да са наясно с доказателствата, нали?
Ами да. Точно така. Дали си заслужаваше да отбележа, че аз също имах нужда от доказателствата? Или че обвинението получаваше твърде сериозна преднина, след като работеше по това дело от месеци?
— Казахте „началникът й“ — осъзнах внезапно. — Кой е начело на обвинението?
— Майор Голдън.
Хрумна ми, че сигурно е очаквал този момент с нетърпение.
Всяка година Военният съд присъжда неофициална награда, глупава пародия на наградите на школата „Топ Гън“ във ВВС, която наричаме „Награда за най-добър палач“. През последните две години тя стои на етажерката в кабинета на Еди Голдън, при това на толкова безобразно видно място, че дори само този факт е достатъчен да покаже що за човек е мистър Голдън. Аз също имах роля в спечелването на тази награда. Бях се срещал с него в съда точно три пъти, като в първите два се наложи да ме изнесат от залата на носилка. На третия почти спечелих надмощие, преди съдията да обяви делото за несъстоятелно, което от техническа гледна точка е равен резултат. При мисълта, че Еди може да ми погоди мръсен номер, ми призля.
— Ще ти изпратя името на помощника, когато го измисля — измънках.
Клапър кимна, докато се оттеглях с чувството, че се забърквам в дело, което не искам, представлявам клиент, когото не мога да понасям, и ще се боря с прокурор, от когото се страхувам до смърт. Иначе казано, бях се насадил на пачи яйца.
Подкарах колата си в отвратително настроение и профучах по Джордж Вашингтон Паркуей към жилищната зона „Маклийн“, описвана в брошурите на агенциите за недвижими имоти като „луксозно зелено предградие“ от другата страна на реката срещу славната столица на американската нация. Тези две прилагателни — „луксозно“ и „зелено“ — на практика означават, че без десет милиона долара в банковата си сметка няма да се уредите в „Маклийн“.
Прелетях покрай входа на централата на ЦРУ, завих надясно по Олд Мил Роуд, минах с неприлична скорост покрай училището и още две от луксозните зелени улици, преди да спра пред нещо, което брошурите на агенциите за недвижими имоти биха описали като „елегантен престижен дом с европейски чар“. В превод: още десет милиона отгоре.
Покрай улицата се нижеха изискани стари палати, които определено се различаваха от новите палати в другите квартали и намекваха, че живеещите в тях плащат данъците върху недвижимите си имоти със стари пари. Предполага се, че старите пари са по-добри от новите, но когато нямате никакви, какъвто е например моят случай, разликата е малко неясна.
Спрях на голямата извита алея за автомобили и паркирах шевролета си, модел 1996-а година, до едно чисто ново „Порше 911 GT2“ за 180 000 долара — великолепно лъскаво черно бижу, първокласна играчка за пораснали момчета. Възхищавах му се в продължение на един дълъг завистлив миг, после вратата на собствения ми автомобил някак си се изплъзна от ръката ми и — хоп! — на поршето магически се появиха голяма драскотина и грозна вдлъбнатина.
Отидох до вратата и позвъних. Човекът, който ми отвори, беше любопитно усмихнат, но щом ме фокусира, изражението му се промени неприятно.
— Дръмънд?
— От плът и кръв, Хоумър, и аз също много се радвам да те видя — отвърнах с широка фалшива усмивка.
Той не се усмихна в отговор. Хоумър Стийл, бащата на Мери, беше толкова кисел по рождение, че млякото се пресичаше на няколко километра около него. Веднъж на един коктейл ми се стори, че се смее, но когато се приближих да проуча ситуацията, се оказа, че се е задавил с парче омар. Бях на страната на омара, ако се интересувате.
— Ти пък сега какво искаш? — попита той не особено учтиво.
— Да видя Мери. Имаме уговорка.
Вратата се затръшна в лицето ми и аз търпеливо почаках в продължеше на три минути по часовник, като подслушвах яростния спор отвътре. Голям купон си беше, няма що.
Най-сетне вратата се отвори отново и на прага застана Мери Стийл Морисън в пълния си зашеметителен блясък. Нека да обясня за Мери.
Спомняте ли си Грейс Кели? Кожата с цвят на слонова кост, изгарящите сини очи, копринената светлоруса коса? Спомняте ли си как, щом тя влезеше някъде, всички мъже зяпваха в захлас? Е, това е Мери — без ни най-малко преувеличение. Веднъж от една холивудска агенция за дубльори видяха снимката й в някакво клюкарско списание и се опитаха да я наемат.