Усетих как се изчервявам.
— Значи е бил на косъм?
— Не е бил, все още е. Докторите цяла сутрин търчат напред-назад.
Стоварих се на близката скамейка. Бях бесен. Не искам да прозвуча като пълен егоист, но ако Морисън хвърлеше топа, до обед щях да съм на първите страници на вестниците, като доктор Кеворкян — поддръжника на евтаназията — на военното правораздаване.
Началниците ми щяха да бъдат едновременно доволни и бесни. Щяха да са доволни, че съм осигурил на клиента си инструментите, с които да спести на правителството времето и разходите за продължителен процес, преди да го екзекутира. Пред килията за изпълнение на смъртното наказание нямаше да се събере тълпа със свещички, по вестниците нямаше да излязат редакционни статии за моралността на смъртното наказание и нямаше да има никакво съмнение в честността на процеса, защото той сам щеше да изпълни присъдата.
Но щяха да бъдат бесни, защото правителството трябваше да знае точно какво е издал на руснаците, за да определят и възстановят щетите. А труповете не говорят.
Така че, изпаднал в егоистична агония, зачаках някой доктор да излезе и да ми каже, че е мъртъв. Или жив. Или че все още виси в несигурната сенчеста зона между двете състояния.
В десет без десет пред мен застана пълничък хирург с мрачно лице.
— Майор Дръмънд?
— За съжаление — признах тъжно.
— Генерал Морисън си почива и е вън от опасност. Но беше на косъм. Изгубил е толкова кръв, че претърпя лек инфаркт.
— Но ще се оправи, нали?
— Би трябвало. Но идиотът, който му е разрешил телевизора, трябва да бъде разстрелян. Как са я мислели тази работа?
Да, наистина.
— Може ли да го видя? — попитах.
— Ако искате. Но не се застоявайте. Дадохме му успокоителни, така че няма да остане буден дълго.
Той ме преведе по няколко коридора до една врата, пред която стояха двама военни полицаи. Морисън лежеше вътре, две-три системи помпаха различни течности в тялото му, главата му беше обърната настрани, а лицето му беше сиво, сякаш новата кръв все още не беше достигнала до кожата.
Седнах на ръба на леглото.
— Мамка му — измърмори той.
Това доста добре изразяваше чувствата и на двама ни — неговите, защото все още беше жив, и моите, защото от това следваше, че все още съм негов адвокат.
— Това беше много, много глупаво — казах.
Очите му се присвиха.
— Аха… щом съм оживял.
— Ще се оправиш.
— Наистина ли? Как?
— Просто ще стане.
Той се загледа в стената.
— Дръмънд, преди една седмица аз…
Спря и дълбоко си пое въздух.
— Мамка му, знаеш ли, че бях в списъка за повишение в генерал-майор?
— И какво?
— „И какво“? — Морисън невярващо завъртя очи. — Какви са шансовете ми? — попита след малко.
— На този етап не знаем.
Той се обърна и ме погледна с измъчени очи.
— Видях репортажа по телевизията. Вече са ме осъдили.
— Видял си няколко тъпанари от голямото добрутро, които дават мнението си, без никой да им го иска. За да те осъдят, трябват десет офицери и няколко тона доказателства.
Той помисли малко и попита:
— И как стават такива работи?
— Ами или наистина си извършил онова, за което твърдят, или някой е направил огромна грешка.
— Ти не ми вярваш, нали?
— Да кажем, че вчера се запознах с бившата ти секретарка. А и може би си спомняш, че присъствах на церемонията по награждаването ти със „Сребърна звезда“.
Той отново обърна глава, за да не ме гледа в очите. Реших да го довърша и добавих:
— А в по-личен план си задник, защото си изневерявал на Мери.
— Значи съм сгрешил, Дръмънд. Никой не е съвършен.
— Мери е. Тя не го заслужава.
Той дрезгаво се изсмя.
— Ти си един глупак. Тя не е съвършена. Господи, нямаш представа.
— Бъркаш. Имам чудесна представа.
— Не си бил женен за нея. Не си наясно каква кучка може да бъде.
Оттук нататък този разговор можеше само да изпростее, пък и той изглеждаше на път да изгуби съзнание, а трябваше спешно да го попитам нещо.
— Когато работеше с Мартин, имаше ли нещо общо със службата за контрол на износа към търговското министерство?
Очите му се затваряха.
— Какво?
Стиснах го за ръката.
— Контролът на износа. Хората, които решават дали американските компании могат да изнасят лайната си в чужбина.
— Никога не съм работил с тях. Те са към търговското министерство.
— Разбирам. — Помислих малко и стрелях в тъмното. — А те имат ли аналогична служба в Държавния департамент?
— Службата за контрол на оръжията.
— Точно така, тези типове.
Предполагах, че точно тях имам предвид. Искам да кажа, освен хората като Морисън, които прекарваха по-голяма част от живота си във Вашингтон, кой знаеше как точно се преплитат пипалата на правителството? Нищо чудно, че републиканците искат да съкратят щата на федералните институции. Ако стане така, поне новите хора, които идват на всеки четири години, няма да губят първите две от тях в изучаване на схеми и опити да разберат кои са всичките загубеняци над тях и с какво точно се занимават. Той все още ме гледаше объркано.