— Никога не съм работил с тях. Защо?
— В новините снощи казаха, че си предал стотици молби за експорт, отхвърлени от тази комисия.
Морисън поклати глава, но аз усетих, че гневът му се беше сменил с примирение.
— Казаха, че си предал планове, технически спецификации, всичко — добавих.
Той отново се засмя унило.
— Господи, кой би си помислил да им дава отхвърлените молби от тази комисия? Би било гениално.
— Гениално?
Главата му клюмна, той отново се загледа в стената и обясни:
— Тези молби обикалят целия град. Министерството на търговията, Държавния департамент, ЦРУ, НСС, Министерството на отбраната, всички ги разглеждат. Цял кръг от институции с право на вето.
Той мъчително си пое въздух.
— Десетки офиси… стотици хора са замесени. Би могъл да е всеки от тях.
— Значи информацията може да изтече от всякакви други места?
— Разбира се.
Докоснах го по рамото.
— Окей, слушай, обещах на доктора, че няма да стоя много. И ти ми обещай нещо.
— Какво?
— Да престанеш с тези глупости за самоубийството. Смятам да си скъсам задника от работа по твоя случай, така че не искам повече телефонни обаждания посред нощ.
Не виждах лицето му, когато отговори.
— Добре.
— Пак ще намина. Може да ми трябва помощта ти.
— Добре — каза отново, а аз огледах стаята му за остри предмети.
Ако не му хрумнеше да използва тръбите на системите, за да се обеси, засега май беше в безопасност.
Върнах се до къщата на Улицата на полковниците, нахвърлях едно съобщение за пресата и казах на Имелда къде да го изпрати. Не че някой щеше да се притесни от опита за самоубийство на Морисън. Повечето хора щяха да поклатят глави и да си кажат: „Какъв е тоя объркан свят? Това копеле може да измисли десет различни начина да предаде страната си, но не може да измисли как да си свети маслото?“
После се обадих на няколко места във Вашингтон, защото, ако скоро не постигнех някакъв напредък по това дело, щеше да ми се наложи да присъствам на погребението на клиента си вместо на процеса му. По-късно този следобед отново се промъкнах в болничната му стая, научих каквото ми трябваше и взех самолета за Вашингтон. Веднага щом пристигнах, се обадих на Катрина и й казах да си стяга багажа за Русия.
16
Никога не бях ходил в Москва — град, който по един перверзен начин е бил Мека за американските войници: столицата на империята, която близо петдесет години ни осигуряваше работни места. Тук се раждаха революциите, войните и коварните планове за световно господство; тук мъже с гъсти вежди и старомодни, зле ушити груби костюми стояха на високи платформи и гледаха как покрай тях преминава най-голямата военна машина в света — същата, за която бяхме напълно сигурни, че някой ден ще тръгне в боен марш срещу нас.
Първата ми среща с руската ефективност бяха двата часа след кацането, които прекарахме в самолета на пистата, докато наземните екипи търсеха под дърво и камък подвижните стълби, за да слезем по тях. Катрина го понесе стоически, вероятно защото има руска кръв и е генетично устойчива на такава брутална мърлящина. Като типичен разглезен американец аз ругаех и мърморех през цялото време. В подобни ситуации изобщо не се държа прилично.
Взехме такси от летището до един хотел в центъра на Москва, който щеше да се смята за долнопробен в Ню Йорк или дори във Фарго, щата Северна Дакота, но според местните стандарти заслужаваше пет звезди. Във фоайето гъмжеше от леки жени и откровени проститутки в евтини лъскави дрехи и момчета с черни джинси и черни кожени якета, които до един бъбреха по мобилните си телефони и ни най-малко не приличаха на хора, които пеят в църковния хор.
След като прекарахме още двайсет минути в изглаждане на проблема, възникнал от факта, че в хотела, кой знае как, бяха изгубили или объркали резервациите ни, двамата с Катрина взехме асансьора до четиринайсетия етаж, където ни бяха дали съседни стаи. Моята вонеше на тютюнев дим и пот, беше с размери на килер за метли и имаше телевизор, произведен явно през 50-те години. Бях впечатлен — целият този лукс струваше само двеста и осемдесет американски долара на вечер.