— Добра идея.
— От кабинета на Голдън се обаждат на всеки кръгъл час. Иска да се срещнете. Бързо при това.
Очевидно пясъкът в часовника беше изтекъл. Поръчах на Имелда да го бави, обещах скоро да се върна и затворих. Китайското мъчение на Еди най-сетне приключваше. Играта на пресконференции и анонимни източници отиваше към своя край, което по някакъв начин беше облекчение — освен ако не се върнех от Москва с празни ръце. В такъв случай облекчението щеше да се смени с чиста паника.
17
Бях навил часовника за четири сутринта и веднага щом звънна, скочих от леглото и облякох джинси, тениска и топло яке. Изтичах долу във фоайето и се запътих навън към „Киевская“, станцията на метрото на три пресечки от хотела. За разлика от американското метро тук нямаше ескалатори — само дълги, тъмни, страховити стълбища, които те отвеждат дълбоко под земята. Входът към ада вероятно изглежда по сходен начин.
Всъщност преди време московското метро се е смятало за едно от най-великите архитектурни творения на човечеството. Сигурно има някакво фройдистко обяснение на факта, че от всички неща, в които е можел да се състезава със Запада, Сталин е избрал точно метрото. Макар че всичко, което комунистите са построили над земята, е потискащо грозно, московските метростанции са огромни пещери, изпълнени с невероятни барелефи и разпръснати тук-там статуи, така че можеш да се закълнеш, че си по-скоро в сюрреалистична арт галерия, отколкото в подземна метростанция. Разбира се, можеш да се потопиш изцяло в усещането само ако наистина си падаш по комунистически реликви.
Минах покрай две-три статуи, докато открих една амазонка със забрадка и сърп в ръка — която вероятно трябваше да изобразява идеала за съветска жена. Веднага се виждаше защо раждаемостта е паднала толкова рязко в Съветския съюз.
Огледах се, за да се уверя, че никой не ме следи, после измъкнах един тебешир и нарисувах три чертички на мраморния постамент, точно до левия крак на статуята. После бързо се върнах обратно по тунела и нагоре по стълбището. Трябваше да убия четирийсет минути, затова тръгнах да се разхождам по улиците и да разглеждам местните форми на живот.
Московската фауна се състои предимно от стада изключително бедни бездомни хора. Беше студено като в ада, но въпреки това те бяха навсякъде — свити във входовете, застанали до стълбищата на метростанциите, те тропаха с крака, за да поддържат кръвообращението си, и се опитваха да пробутат на минувачите невъобразими неща — от спаружени кренвирши до използвани войнишки ботуши и очукани тигани. Част от тях бяха възрастни жени, но повечето бяха ветерани от войните, при това с липсващи крайници.
Не можех да си представя какво е чувството, когато жертваш крайник в Афганистан или Чечня, върнеш се и получиш такова хладно посрещане. Държавата вече не може да си позволи да ти изплаща помощи, дори да стигат само за чифт чорапи, и ти си принуден да прекараш остатъка от живота си по ледените улици, като се надяваш, че минувачите ще проявят милосърдие към човека без крака в парцаливата военна куртка, който седи с протегната ръка. Разбитите империи оставят грозни следи.
Насочих се към един открит щанд за вестници и цигари на две пресечки от спирката на метрото, където се загледах в заглавията — донякъде безсмислено занимание, защото всичките бяха на кирилица. Най-сетне човекът, когото чаках, дойде и започна да разглежда списанията. Познах го от снимката.
Застанах до него и промърморих:
— Бил ви праща поздрави.
Той не ми обърна внимание.
— Добре, да пробваме с това. Три монети във фонтана? Не, не е така… абракадабра? Не, мамка му, и това не е… Априлските дъждове раждат майски цветя?
Той се хилеше, сякаш бях много забавен. Е, аз съм много забавен. Понякога. Но той се отдалечи, без да каже нищо, и аз го последвах, защото не знаех какво друго да направя. Продължихме по улицата и влязохме в една малка пекарна, където той се нареди на опашката и си поръча нещо, а аз застанах на прага и неловко се почудих какво да правя. Е, най-умното щеше да бъде да избягам обратно в хотела и да забравя за идиотския си план, но вече бях прекосил Рубикон, така да се каже, и трябваше да видя какво ще стане по-нататък.
Той взе две чаши кафе и две кифлички и се отправи към една маса. Най-после схванах намека.
Когато седнах, Алекси Арбатов се усмихна и попита:
— Как е мой много добър приятел Бил?
— Не е много добре. Всъщност направо е зле.
— Да, и аз така чувам. Много съжалявам. Бил е моят добър приятел.
Говореше приличен английски, но като повечето руснаци бъркаше времената и определителния член. И „в“-то му звучеше прекалено меко. И прочие.