Взех едното кафе.
— Ами, да, обвиняват го в шпионаж, а нали ги знаете правителствата. Нямат чувство за хумор, когато става въпрос за такива неща.
Той отпи от кафето си и ме огледа. Аз му го върнах и забелязах, че отблизо лицето му изглежда съвсем различно от снимките. Не беше просто приятно лице — беше като онези лица, които италианските художници рисуват на ангелите. Чертите му ми бяха познати, но в кожата му имаше някаква свежест, а в очите блясък, което ти внушаваше, че зад тази фасада не е възможно да има измама или коварство. Беше от онези лица, за които измамниците се молят на Господ на колене.
— Вие сте Дръмънд, да? — попита той. — Защитник на Бил, да?
— Откъде-накъде? — опитах се да прикрия изненадата си.
— Моля, това е моята работа. Вие сте военен адвокат, да?
Това беше традиционен салонен трик: великият шпионин демонстрира колко добре владее занаята си, като ти казва какъв размер и марка презервативи използваш. Въпреки това бях изумен и объркан. Бях планирал да се представя като агент на правителството на име Хари Смит и глупаво си мислех, че номерът ще мине.
Тъй като очевидно нямаше смисъл да отричам, кимнах.
— Бил ме изпрати да ви задам няколко въпроса.
— Ще направя каквото мога, за да помогна. Бил е моят приятел.
— Всъщност наистина има нещо, с което можете да помогнете. Той иска да знае защо… си го прецакал — казах, без да се церемоня повече.
— Бил сигурно не е поръчал да попиташ точно това.
— Точно това ми поръча — излъгах.
Като негов адвокат имах право да лъжа от негово име. Всъщност дойдох в Москва, за да се видя с Арбатов. Хитро, а? Ако Морисън беше виновен, не изглеждаше склонен да си го признае, а дори да не беше, единственият човек, който можеше да го знае със сигурност, седеше срещу мен. Възнамерявах да изкопча истината от Алекси Арбатов, да му организирам импровизиран съдебен процес.
— Не ме мотай, Арбатов — продължих в същия дух. — Чака го смъртна присъда. Прокурорът едва успява да изчете поредното обвинение и му носят следващото. Искаш ли да ти кажа как се досетих?
Към този момент той трябваше да прояви нервност или да започне да увърта, но вместо това спокойно каза:
— Да, моля, да ми кажеш как се досети.
— Някъде през осемдесет и осма-девета двамата с твоя шеф Юриченко сте разбрали за една млада двойка американци, съпруг и съпруга, новите звезди на нашето разузнаване. Мъжът бил офицер от армията, който с малко помощ отвън можел да се издигне много бързо до генералски чин. Ако можел да се похвали с това, че те е привлякъл на американска страна, повишението му било сигурно. Все едно е открил топлата вода. Просто е щяло да стане задължително да го повишават, защото е единствената връзка с теб.
Той си пиеше кафето и дъвчеше кифлата, без да отговаря, да жестикулира или да изразява отношение.
— Този млад офицер бил идеалната плячка — продължих. — Интелигентен, красив, компетентен, но освен това суетен и необичайно амбициозен, следователно уязвим. Отива той в Грузия значи и изведнъж някакви горили от КГБ започват да го гърбят — и по една случайност се появяваш ти. Спасяваш го, той си мисли, че те е привлякъл, а после ти започваш да му помагаш да напредва в йерархията.
Той отново отпи от кафето си, за да преглътне кифлата, и попита:
— Вие наричате това операция тип „Манджурски кандидат“, да?
— Няма значение. След това привличаш и Мери и ги превръщаш в незаменима двойка. Това, че си техен трофей, те прави безценен за тях. Морисън ти вярва. Казва ти разни неща. Смята, че си негова собственост, а всъщност е обратното.
— Много добре, но къде влиза Мери в тази история?
— В ролята на неволно измамената жертва. Тя се среша с теб, когато той не може. Държи го в течение. Връща се от срещите с теб, ляга си при съпруга и си бърбят за теб, докато заспят. Понякога сигурно си я използвал, за да предаваш кодирани съобщения и сигнали. Нали така?
Той сви рамене и попита:
— И как става така, че хващат Бил?
— Все още не мога да си го обясня. Може би някой в Москва го е издал… или може би ти си дал името му на ЦРУ.
— И защо го правя? Той е бил ценен за Русия, да?
— Ти ми кажи — отвърнах, като търсех по лицето му издайнически знаци и продължавах да не ги откривам. — Може би е станал алчен и е искал неща, които не си можел да му дадеш. Може би ти е писнало от него, а може и да е разбрал, че го използваш, и да се е ядосал.
Той кимна, сякаш и трите варианта не бяха за отхвърляне.
— И как Бил предава всички чудесни неща, които говорят, че ми е дал?