— Добре де, значи не съм професионален шпионин. Накъде биеш?
— Ти ми причиняваш усложнения.
— Защо?
— Знаеш за мен. Мисля, че имаш добри намерения, но си опасен.
Дори ако оставим външността му настрана, Алекси Арбатов говореше с някаква искреност, която те караше да искаш да му повярваш. Открих, че кимам и си мисля, че е прав, защото… ами добре, защото е прав.
Беше време да си ударя шамар, за да се свестя. Като начало той ме смяташе за неподготвен още преди да съм се съгласил да работя с него, което беше като да впрегнеш каруцата пред коня. Освен това не му вярвах. Окей, имаше алиби или контрааргумент на всичко, но той беше вундеркинд в професията, която ражда най-големите лъжци и предатели на света, а и нали точно така всъщност се беше запознал с клиента ми? Ето докъде можеше да стигне човек, ако му се довери.
От друга страна, бях дошъл чак дотук, за да се срещна лично с Алекси Арбатов, и сега какво?
Преди да успея да си отговоря, Арбатов ме изпревари. Той стана, акуратно събра чашите и салфетките ни и като съвестен гражданин ги занесе на гишето за отпадъци.
После отиде до касата, където една дебела бабушка вземаше поръчката от друг клиент. Извика нещо на руски, тя вдигна глава, засмя се и му отговори. И двамата се разсмяха. Не разбрах нито дума, но схванах общия смисъл. Той й направи комплимент за кафето и кифлата, а тя реагира като тринайсетгодишно момиченце, на което „Бекстрийт Бойс“ току-що са разрошили косата.
Бях изненадващо впечатлен. Човек не очаква от кръвожадните коварни шпиони да са толкова сърдечни към обслужващия персонал. От друга страна, такива хора си разбират от работата. Те знаят, че дребните детайли придават достоверност и на най-големите им измами.
Настигнах го на прага и напрегнато прошепнах:
— И сега какво?
Той не ми обърна внимание, излезе навън и измина около десет крачки, преди да се обърне.
— Нищо. Довиждане.
И изчезна в тълпата. Очевидно вече беше взел решение. Можех да си рисувам колкото искам с тебешир по онази статуя; той никога повече нямаше да се появи.
18
На закуска Катрина ми докладва за последното разкритие, което беше направил Еди. Отново беше раздухал огъня — или, ако трябва да бъдем по-точни, пожара. Към всички останали обвинения срещу Морисън беше добавено и това, че преди всяка руско-американска среща на високо равнище е давал на руснаците копия от доклади и планове за речи, предназначени за президента и държавния секретар.
Това смайващо разкритие наистина беше стреснало големите клечки във Вашингтон. Да представяш на руснаците технически тайни, да предаваш собствените им предатели или дори да изкривяваш процеса на взимане на политически решения от американска страна, е едно. Но е съвсем друго да им поднасяш точния текст на документите на президента и държавния секретар преди всичките им срещи с тях. Само си представете колко хора работят в държавните кабинети, буквално залепени за тези чернови, като пациенти в кома, закачени за животоподдържащи системи.
Катрина каза, че вестниците и новинарските канали кипят от гняв, инсинуации и теории по този въпрос. Каквито и глупави теории да измислеха обаче, дори средностатистическият тъпак на улицата осъзнаваше най-важното. От години насам нито един американски президент или държавен секретар не беше разговарял с руснаците, без те да знаят предварително точно какво ще им каже, докъде точно е готов да стигне, колко от твърденията му са блъф и колко са откровени лъжи. В областта на дипломацията по-ужасна катастрофа изобщо не можеше да се случи. Руснаците все едно бяха чели мислите на всичките ни държавни лидери през последното десетилетие.
Еди вероятно се пръскаше от гордост от последното си малко разкритие и правеше впечатление, че намира все нови и нови начини името му да краси първите страници всеки божи ден. Катрина ми каза, че последният брой на списание „Пийпъл“ е във фоайето на хотела, а на корицата му се мъдри красивата мутра на Еди. Едва не се задавих с жилавия бекон и недоизпържените яйца, с които закусвах. Клапър сигурно беше очарован. Любимата му тарантула се превръщаше в рекламно лице на военното правораздаване.
Мел пристигна в девет, за да ни откара до посолството с една черна служебна кола. Качих се отпред, а Катрина седна на задната седалка. Мел незабавно и с огромна радост изкоментира последните новини, като очевидно изпитваше садистично удоволствие от продължаващото унижение на бившия си началник. Морисън, изглежда, се бе държал като пълен негодник с подчинените си.