Мел току-що се беше отклонил от главната улица и завиваше в някаква пресечка, когато един голям камион внезапно изскочи пред нас и ни препречи пътя. Той рязко настъпи спирачките и едва не изхвърли двама ни с Катрина през предното стъкло. После всичко утихна и ние се вторачихме в камиона, който не помръдваше.
Завъртях се точно навреме, за да видя как трима мъже излизат от една кола, спряна в дъното на улицата, в която току-що бяхме влезли. Бяха с костюми, които изглеждаха ужасно неподходящи за случая, защото освен това държаха автомати „Калашников“ с небрежната елегантност на играчи на голф, които се готвят за удар.
Бутнах главата на Катрина надолу и изкрещях:
— На пода!
Мел се завъртя и видя това, което виждах аз. Гледката го смрази.
— Оръжие! — извиках. — Имаш ли някакво оръжие?
Той тъкмо беше започнал да се протяга през мен, когато първите куршуми пръснаха задното стъкло на парчета. По мен се разсипаха отломки и кръв, главата на Мел експлодира, а тялото му се килна и падна в скута ми.
Инстинктивно го блъснах встрани и се наведох към пода, докато куршумите продължаваха да блъскат по колата. Едва тогава видях какво беше искал да докопа — автоматична карабина „М16“, закрепена от долната страна на пътническата седалка с две метални скоби. Бързо ги отключих и дръпнах карабината към себе си, като се напрегнах да заредя и освободя предпазителя — прости действия при обикновени обстоятелства, но не и когато тялото ти е свито на топка и продължава неволно да се свива от трясъка на куршумите, които се забиват около теб.
Хрумнаха ми две възможности: да остана в колата, да се моля куршумите да ме подминат и да чакам стрелците да тръгнат насам, за да ни довършат; или да се опитам да изляза и да се моля никой да не ме улучи. Оставането в колата беше свързано с един проблем. Понякога куршумите вземат, че наистина улучват резервоара и се получава един от онези холивудски моменти, които провалят плановете ти за вечерта.
Вторият вариант също имаше недостатъци. Ако рязко отворех вратата и просто изскочех навън, тримата стрелци щяха мигом да ме улучат. Бяха на не повече от трийсет и пет метра. Нямаше как да пропуснат.
— Катрина! — изкрещях и чух едно „Да!“ през трясъка на куршумите. — Отвори си вратата. И стой вътре.
— Добре! — извика тя.
Дадох й две секунди преднина, после отворих и моята врата. Нейната, която очевидно се намираше от срещуположната страна на колата, се беше превърнала в магнит за куршумите, докато тримата стрелци се опитваха да разстрелят човека, който ще излезе оттам. Изскочих от моята страна и запълзях към предницата на колата в момента, в който стъпих на улицата. Усещах парчета отронен от куршумите бетон, които ме удряха по краката, но успях да стигна.
Легнах по корем и се завъртях, за да надникна иззад една гума. Стрелците все още стояха на открито, без да знаят, че съм въоръжен, убедени в своята неуязвимост. Единият сменяше пълнителя си, без да бърза, а другите двама ведро гърмяха по колата ни.
Очевидно най-добрата тактика беше първо да сваля тях. Нагласих карабината на полуавтоматична стрелба, насочих я зад ъгъла, бързо се прицелих и пометох двамата стрелци. Първият се преви на две, сякаш внезапно го беше заболял коремът, а вторият отхвърча назад и се приземи на бетона.
Този, който зареждаше, бързо се скри зад колата им — стрелях два пъти, но не го улучих. Поне ми се стори, че не го улучих, въпреки че настъпи тишина и не можех да видя дали се движи. Бях изстрелял около десет куршума, а в пълнителя на „М16“ има двайсет, така че ми оставаха още десетина. Нямах възможност да го притискам със стрелба.
Насочих карабината в неговата посока и извиках:
— Катрина, излизай от колата!
Надявах се, че все още е достатъчно жива, за да ме чуе. Минаха пет-шест секунди, а тя не отговаряше и не помръдваше.
После видях как се приземи на бетона и запълзя към мен. Почти в същия миг руснакът се показа над колата си и аз бързо изстрелях един откос. Нямах представа дали съм го улучил. Бях твърде зает да следя малкия цилиндър, който летеше във въздуха към нас, запратен от ръката му.
Подскочих, хванах Катрина и се приземих върху нея. Последва експлозия. Тъпото при взривовете в тесни улички е, че звукът няма накъде да бяга. Първата шокова вълна разтърсва тъпанчетата ти, а след нея идва безкрайно ехо от стените на сградите.