Ушите ми още пищяха, когато се претърколих встрани от Катрина. Тя беше притиснала ушите си с ръце, а лактите и коленете й бяха разкървавени от падането. Усетих остра болка в левия си крак, когато се изправих и я издърпах пред нашата кола.
Седнах и се опитах да направя преценка на ситуацията.
Въздухът беше натежал от миризмата на кордит и имаше доста дим, но не чувах нищо освен оглушителен звън. Когато погледнах Катрина, устните й мърдаха, но не можех да чуя нито дума.
Ами сега? Да проверя дали последният стрелец е мъртъв? Да изчакам на място и да се надявам, че не разполага с още една ръчна граната и време да се прицели по-добре?
След целия този шум московската полиция със сигурност трябваше да е поела насам. Катрина вторачено гледаше крака ми и сочеше към едно петно под коляното. Издърпах крачола си нагоре и видях как кръвта излиза на тласъци — признак, че е засегната важна вена. Тя притисна раната с длан и се опита да спре кръвотечението.
После започна да дърпа ръкава на роклята си, като се мъчеше да го откъсне, докато най-сетне не се протегнах да й помогна. Дръпнах прекалено силно и почти откъснах цялата горна половина на дрехата.
Тя омота, крака ми с парчето плат. Бяха минали три-четири минути и макар че нямаше как да чуя сирените, поне трябваше да съм видял полицията. Пропълзях покрай колата и набързо се вмъкнах вътре, колкото да издърпам тялото на Мел. Изтеглих трупа пред колата, обърнах го и намерих клетъчния му телефон. Не знаех номера в посолството, но за щастие телефонът беше един от онези модерни модели на „Моторола“, на които натискаш няколко бутона и влизаш в списъка с най-често използваните номера.
Подадох го на Катрина.
— Обади се на посолството.
Или поне това си мисля, че казах. Със същия успех можеше да е „туршия от таратанци“, защото е адски трудно да говориш, когато не чуваш гласа си. Тя разгледа екрана, натисна няколко бутона и започна да мърда с устни, така че очевидно говореше с някого.
Почакахме още малко. Започнах да се вбесявам. Не можех да повярвам, че в голяма столица като Москва полицията няма да разбере за ожесточена престрелка в центъра на града и няма да дойде незабавно. Руската неефективност все пак трябваше да има някакви граници, нали така?
Сигурно минаха още три минути, преди да дойде първата полицейска кола. Настъпи кратко объркване, когато първите две ченгета заобиколиха колата на стрелците с извадени пистолети. Виждах, че Катрина мърда устни, и предположих, че крещи на руски нещо като: „Ей, ние сме добрите, така че не стреляйте по нас, ако обичате!“
Не стреляха. С това обаче обноските им се изчерпваха. Изритаха пушката от ръцете ми. Катрина понечи да се изправи, но едното ченге я блъсна обратно към колата и преди да успея да направя нещо, другото вече ме беше сграбчило за яката, вдигна ме във въздуха и също ме запрати в колата. Грубо ни претърсиха, после извиха ръцете ни зад гърба и ни закопчаха с белезници.
Пристигнаха още полицаи — много полицаи — и обикновени граждани, които се изсипваха от апартаментите си, за да огледат мястото на уличното сражение. Гледах как обикалят наоколо и преценяват щетите, докато набутаха Катрина на задната седалка на едната полицейска кола, а мен натикаха в съседната. След три-четири минути колата, в която се возех аз, спря със свистене пред едно полицейско управление, което приличаше на жилищен блок в някое американско гето.
Блъснаха ме вътре и ме отведоха в една мръсна стая в дъното на сградата, където буквално ме хвърлиха върху един стол. Все още не чувах нищо и тъпанчетата ме боляха, което беше страшно неудобно, защото нямаше как да ги разтрия и да облекча болката. Странно е как дребните подробности в кошмарите те тормозят най-много.
След няколко минути в помещението влязоха двама мъже в цивилни костюми. Стояха и ме гледаха, сякаш бях представител на интересен нов вид, който са донесли в лабораторията им за дисекция. Ако бях в Америка, вече щях да играя бойния танц на великите адвокати, като ги заплашвам с обвинения за полицейско насилие и изобщо да се излагам по всички възможни начини.
Насила затворих уста. Винаги е опасно да се разприказваш, когато дори не се чуваш, а освен това бях в чужда страна, където може би не изпитваха към адвокатите същата топла привързаност, както в Америка.
Единият от тях се опита да каже нещо и ми се стори, че май чувам някакви звуци. Поклатих глава, за да им покажа, че не разбирам — доста безсмислен жест, защото сигурно говореха на руски, който, така или иначе, не разбирам. Как щяха да разберат, че освен това не ги чувам?